Jump to content
BulForum.com

Лирично отклонение


Recommended Posts

Разкази от покрива -1

 

Скапан ден, като всички останали...Ставане по никое време, учудени и сънни погледи на клиенти.И покриви.Небе.Витоша- наляво,Стара планина – надясно.Зад гърба ми комините на ТЕЦ-а бълват дим като нервозни пушачи срещу ясното небе, което сякаш за момент изчистено от софийския смог, е сложило табелка „Тук не се пуши“.В далечината, на запад, виждам как слънцето проблясва по фасадата на „Плиска“.Обръщам се, очаквайки да ме заслепи изгрева, но не – димът от ТЕЦ-а кара слънцето да се намръщи и да сложи противогаз, докато преминава през гнусните сиво-бели отровни струи.Още пет минути и самото небе, вбесено от наглоста на „пушачите“ намята противохимически защитен костюм от облаци.Започва от Витоша - виждам как преливат изпаренията над хребета и белият връх, толкова ясен до преди малко, вече е неясен, от яркобял се превръща в мръсносив, сякаш наблюдаваш скоротечна мутация на бяла лабораторна мишка в мръсен канализационен плъх.

Туй-то! Подпирам се на един полу-срутен тухлен комин с надпис „ '78 – Гено и Пацата“, вадя измачкана цигара и отпивам от изстиналото вече кафе.Обичайното начало на един работен ден, за един височинен работник.Набелязвам къде да се закачат въжетата, за да се спуснем надолу възможно най-безопасно.След това обръщам гръб на забулената отново в смог София и се зазяпвам към ТЕЦ-а.Комините са спрели да бълват мазутни сажди, само от отвора на топлообменника се точи бяло вълмо дим, като от някакъв шибан изкуствен мини-вулкан.Допушвам цигарата и я мятам в локвата пред краката си.В този момент по челото ме плясва първата протестна капка дъжд.Ай стига бе!!Така съм се залисал в мисли, че дори не съм забелязал кога небето е станало съвсем ниско и вече плюе с отвращение върху човешаката сган долу, своята леко киселинна слюнка.Какво да се прави?Допивам кафето на сушина в асансьорната кабинка, пъхвам смачканата чаша в джоба на работните си дрешки и се спускам надолу.Докато на покрива съм само аз, небето и слънцето, то долу ще трябва да се тъпча с други такива двукраки като мен, които никога, ама никога не смеят да вдигнат поглед от краката си.Към небето.За да не ги оплюе, макар че заслужават.Или към слънцето.За да не ги заслепи в срама им.

Link to comment
Share on other sites

  • Replies 888
  • Created
  • Last Reply

Благодаря.Като ме пусне мързела, ще кача още някое и друго...

 

Разкази от покрива -2

-Слушай, младеж, не ти ли е студено?

Оглеждам се.На метър под краката ми, от седмия етаж се подава главата на богоподобно старче.Вися на столчето, омазан с шпакловка, мазилка и целия в стиропорени топченца.Резлив вятър поклаща въжето, провиснало на 16-17 метра под мен, до земята, зацапана с парчета изрязана изолация, накапала мазилка и стара есенна шума.

- Студено ми е, разбира се, но какво да се прави – работа...- отвръщам аз, с надеждата да се оттърва от неочаквания досадник.

-Ами не те ли е страх? - долита между краката ми следващия въпрос.Не, няма да се оттърва толкова лесно от това старче.Познати до болка са ми такива – я пенсионер, я домакиня, я мъж-мърда, по цял ден скучаещи вкъщи и чудещи се как да се разсеят.

-Не, не ме страх.Нали съм се подсигурил на въжето? - процеждам през зъби аз, докато свалям

работната си ръкавица и с мокрия парцал забърсвам пръските мазилка по алуминиевата дограма.

-Браво бе!!!Храбрец!Ще слизаш ли скоро? - долита следващ въпрос.

-Ей сега слизам, само да забърша оцапаното...- наум вече псувам зверски – сега ще вземе да ме разпитва колко струва изолацията, защо вися на такова столче, какви са въжетата, с каква скорост е вятъра и защо не си намеря по-спокойна работа, като касиер в „Била” например.Прибирам парцала в кофата с инструментите и се готвя да разфиксирам десандьора.

-Младеж, чайче искаш ли?

Ха, това вече е ново! За пръв път ми предлагат чай, докато вися на фасадата на някой блок.Разфиксирам десандьора и се спускам леко надолу.Подпирам се с пети малко под ръба на прозореца.

-Заповядай, билков е!Сам съм брал билките. - старчето ми подава голяма ръбеста и очукана чаша, вдигаща обилна и ароматна пара.

-Благодаря.- отпивам от чашата.Мирише приятно и е вкусен, леко сладнеещ.

-Ех, младеж, едно време и аз бях див като тебе...Строихме по каскадата на Въча...А сега – виж ме, едва мога да се покажа от блока, за да си купя продукти.

-Дядо ми също е строил на Въча. - поне това дължа на старчето, почерпило ме чай.

-Да, много младежи бяха на тая каскада, особено трудоваци.А ти си добър човек.

Аз се облещвам над ръба на чашата.

-Защо?

-Ами как защо?Изолация правите, дарявате топлина на хората!Не е малко!

Едва не се задавям с чая...Да, дядо, даряваме топлина на хората, ама ако знаеше на каква цена...Прибързано допивам чая.

-Благодаря за чая!Утре ще си побъбрим повече.

 

Разфиксирам десандьора и политам надолу – към студената, мръсна и влажна земя.Даваме топлина на хората,а?...Само ние си знаем колко струва тази дарена чужда топлина...И като пари, и като труд.Когато внезапните пориви на вятъра едва не размазват физиономията ти по фасадата, ако не внимаваш.Или докато стържеш със шкурилката стиропора, давейки се в прашеца, полепващ навсякъде по тебе...Или...Много неща.Но тази топлина определено не е подарена.Тя е платена.Както и платената „любов” на проститутките...

Link to comment
Share on other sites

Животът е синусоида.

 

Животът е синусоида

и те гърчи като гнида.

Тупкаш, вдишваш и хвърчиш,

мигаш, вдишваш и мълчиш.

 

Идва, мрази и обича,

брули, коли и отрича,

хора - бели или черни,

хора - слаби или бедни

 

Погва те като къртица,

а те ръфа кат мекица.

Бягаш, драпаш и слухтиш,

но във спектъра и си висиш.

 

Имало един герой

плувал той в живота свой.

Пляскал, мигал, но умрял

хубав край не докопал.

 

Все пак хората са тук,

на живота все напук.

Този, който не умира

и живота не разбира...

Link to comment
Share on other sites

Разкази от покрива – 3

 

След пускането на първите две части, много хора ме питаха:“Ама защо от покрива?Как успяваш да запомниш всичко с подробности?“....Някога аскетите и пророците са се оттегляли в пустините или по високите планини, за да бъдат далече от хорската суета и глупост.Именно за това са издигани пирамиди, манастири са строени в най-непристъпните/тогава/ части на планините, правени са капища на върховете на хълмове в равнината, в пустинята са набивани колове – така наречените „отшелници-стълпници“.Та за това и аз - от покрива.Място, което в днешно време е една от малкото „свободни зони“ - никой не те притеснява, не те стряска рев на клаксони, не се блъскаш в „каки“ намазани с едно кило гримове, поляти с варел парфюм, в чиято тежка миризма се долавя тънката струйка на незамит гъз, не те спъват изкъртени павета, не прескачаш кучешки „мини“...Вярно по покривите има боклуци.Но са малко.И най-често навеждат на философски мисли за миналото...Или преходното.Ето един комин на който има заварена стара стойка за втора програма/интересно, колко ли хора помнят втора програма, ефир две и т.н.?/.Върху нейните опори пък е захваната с неръждаеми болтове чиния на цифрова телевизия...Приемственост... Няколко метра по-нататък се въргаля полу-оглозгания скелет на гълъб – ето още една препратка към философията на живота – летял, кацнал, котката го докопала и дал живот на нейните котенца.Под формата на мляко, но в природата нищо не се губи, нали така?Само променя формата си във вечния кръговрат на енергията.

А иначе подробностите не са особено голям проблем.Просто докато чакам да дойдат колегите, сядам на ръба на покрива или на някой комин, вадя си стария оръфан тефтер и записвам какво виждам.Обикновена описателна дейност, просто пречупена през лещите на очилата и очите ми...А, да и изкривена донякъде в призмата на мозъка ми.Изкривена, защото там където някой ще види мръсни локви, пълни с ръждива вода, аз виждам облаците, полегнали върху покривите за почивка.Ако някой погледне стара и разкривена антена, ще види стара и разкривена антена.А аз виждам миналото си, детските години, снежинките по телевизора, „Рахан“, „Милион и едно желания“...И тъй...Това е,няма никаква тайна.Всичко е просто.

Link to comment
Share on other sites

Приказка за Гошковците

/веднъж в една пещера/

 

 

Преди около седмица, докато копаех еднолично в пещерата „Паяка“, забелязах колония Гошковци.Всъщност, още докато се смъквах по входния отвес, забелязах един Гошко, но не мислех че са цели четиринайсет.Около час след като бях местил тежки калцитни блокове/това е всъщност най-често срещаният вид копане в пещерите, а не обичайната дейност с юнашко размахване на лопата/ в тесен отвор, от който лъхаше свеж въздух, пробиващ през натрошените камънаци, с вече порядъчно издраскани и изтръпнали ръце, реших да седна да похапна.Дръпнах се по-навътре в галерията, седнах на един измъкнат от Жорж каменен блок и си поех няколко пъти дълбоко въздух.След като обърсах как да е изцапаните си и окървавени ръце в пещерния комбинезон, разкопчах каската, отворих десния си горен джоб и извадих една баничка.Започнах да преживям сладко-сладко, едно че ме мъчеше алкохолен глад/предишната вечер си пийнахме порядъчно/, второ – тежката физическа работа винаги отваря апетита.Та тъй, седя си аз, дъвча, мляскам, преживям и зяпам един едър тлъст паяк на нивото на очите си, на около метър и половина от мен.За това пещерата се казва „Паяка“ - паяци тук много, и все с едри тумбаци, мъхести като плюшени играчки.Паяжината му проблясва в светлината на челника ми, а той от време на време помръдва мързеливо.По едно време ми скимна да погледна към тавана – докато влизах, бях забелязал доста гуано от прилепи.Погледнах и ги видях – един, два, пет, дванайсет, четиринайсет, заедно с онзи до входа.Малки симпатични Гошковци, висящи от тавана, захванали се с ноктестите си лапки и обвити в ципестите си криле.

Пещерняците ги наричат по различни начини.Спелео-биолозите ги наричат с латинските им имена.Аз им викам „Гошковци“.Не ме питайте защо.Така ми харесва.Та видях аз на тавана в галерията Гошковците и веднага ми стана по-приятно.Та нали са дружки на спелеолозите, техен символ.Все еднo банда стари дружки бяха около мене.Помислих, че ако не бяха в летаргия, ако бяха гълъби или нещо подобно, бих разделил баничката си с тях.Но уви! Гошковците спяха своя зимен сън и въобще не им беше до мене.Доядох баничката и станах, за да размърдам замръзналия си задник.В пещерите е така – спреш ли за по-дълго на едно място, започваш да изстиваш.Върнах се обратно на „работното място“ и започнах да се мъча с един голям къс скала с доста остри ръбове.А в главата ми прехвърчаха разни мисли за Гошковците.Столетия наред са били избивани и преследвани от невежеството на хората.Както между впрочем и кукумявките, совите, бухалите...И до днес в някои части на страната се вярва, че ако пиеш кръв от прилеп, ще се излекуваш от болест...Пълна глупост – най-вероятно ще докопаш още някоя, почти сигурно – бяс.Да не говорим пък за легендата, че изсушеното и стрито крило от прилеп е мощен афродизиак.А иначе първата ми среща с Гошко беше много отдавна, още по светлите години на комунизма.Бяхме на Цигов чарк и в бунгалото, в което бяхме настанени влетя един Гошко.Помня, че го изгонихме с една метла...След това на село, като се вряхме по разни бункери, понякога намирахме тук-там някой умрял.А след това пораснах, понаучих биология, запознах се с летящите бозайници.А сега се намъквам и в обиталищата им. Е, поне знам, че не е никак препоръчително да се пипа заспал прилеп.Ако се събуди – ще умре.Или ще ме ухапе.А и двата варианта никак не ми харесват.На това място успях да откъртя най-накрая калцитното парче – тежеше към трийсетина кила – и да го измъкна от тесния отвор, в който едва се събираше торсът ми.

Сетих се една баба как разправяше, че навремето връзвали в дрехите на момите или крило на прилеп, или прилеп, заклан със златна пара.За да се лепят по тях момците.Ех, тъмни суеверия....А асоциацията на прилепите с вампири е толкова смехотворна...

Уж приказка за Гошковците щеше да е...Е, нищо.Пак е за тях.Хора!!!Пазете Гошковците!Те унищожават вредни насекоми.Не са вампири!И са много крехки!Не ги унищожавайте!

Link to comment
Share on other sites

Сенокос

 

Всяко лято се събирахме идиотите на сенокос.Над село има една местност - „Ливадите“ и там се косеше.Събирахме се около 20 души, всеки нарамил коса, одеяла, торба с инструменти, някаква дрешка, ако стане студено и заминавахме. Адаша с неговата „камила Гошо“/така викахме на магарето, щото беше гърбато като камила/, се явяваше снабдител – два пъти на ден качваше ядене, пиене, цигари, вещи от първа необходимост.За вода ходехме на „Златарчето“ - каптиран извор в един дол, с много вкусна и студена вода.Не напразно цялата местност, че и хижата по-нагоре се казват „Добра вода“.В циментовото корито на извора изстудявахме бирата и ракията, държахме и някои продукти, които лесно се развалят.

Сутрин, още мокри от росата, наточвахме косите и тръгвахме под строй.Адски приятно е да размахваш косата в студения планински въздух, острието й да проблясва розово в първите слънчеви лъчи, да слушаш хрустенето на откосите трева, по които мачкаш с боси, кални и мокри от росата крака.Да вдишваш аромата на прясно окосена трева, наситен с тръпчивата миризма на букова шума и тънък мирис на скара от капанчето край пътя.На обед се дръпвахме под някой бук на сянка и хапвахме – сирене,сланина, хляб, домати.По клоните над главите ни скачаха нетърпеливи птици – чакаха своя ред за обяд.И отново хрущене под краката, аромат.И струйки пот в очите от жегата, малки слънчеви петна по лицата, пробили през разкъсаните сламени капели.Дрехите димяха на гърбовете ни и побеляваха от пот, но никой не сваляше ризата, тениската или потника – рискуваш да хванеш такъв тен, че после да не можеш да заспиш.Вдигаш глава, оглеждаш се – слънцето вече клони над „Червена могила“, ръцете са изтръпнали – още един ден е към края си.Отдъхваме.Оттегляме се към мястото за спане – до брега на язовира.Хвърляме чоп кой ще е готвач тая вечер.Ще се прави агне по хайдушки, днес Течо е рожденник.Донасят се вината, ракиите, мезелъците.Готвачът започва да свещенодейства, а ние със смях и псувни се хвърляме във водата на язовира, за да отмием потта и прахоляка.Вечерта – ядене, пиене, песни, Течо свири на акордеона си....И пак с коса на рамо следващото утро.

Това беше отдавна.Пръснахме се.Адашът е в Испания на гурбет.Течо се пропи и сега свири в някакъв кръчмарски оркестър.Капанчето го затвориха, продадоха и разрушиха.На негово място сега има хотел, с басеин.“Ливадите“ станаха място за неделни туристи, затрупващи всичко с боклук.Единствено Златарчето все така си тече студено.И някак самотно.

Link to comment
Share on other sites

Хората без лица

 

Всеки ден се сблъскваме с тях.Просяци, луди, клошари, инвалиди по улиците.Забелязваме ли ги?Не.За нас те не съществуват.А и защо да се обременяваме с чуждата болка?Не ни ли стига нашата собствена?Уродливи циганчета, просещи стотинки за лепило, алкохолици-клошари с разбити лица, мръсни и вонящи, старци в инвалидни колички, мръзнещи по кьошетата на кръстовищата, доизживявайки последните си дни в изолация, нищета и унижение.Колко често ги виждаме и не ги забелязваме?Колко пъти сме поглеждали в опустошените им очи, пълни с пустота и отчаяние?В Пловдив има една старица.Винаги продава рози.Без значение от сезона или времето.Седи отляво на античния стадион,скътала в краката си десетина рози, увити в найлонова торбичка.Седи ненатрапчиво, хората я подминават, а тя държи в съсухрената си, изпита ръчичка роза.И се взира в краката на хората.Коя е тя?Каква е била?Човек без лице.Човешко същество.Но на нас не ни прави впечатление. Кой безсърдечен син или дъщера е изпратил майка си на улицата, за да проси?

Не е ли това най-страшното престъпление срещу хората?Да превърнеш едно човешко същество в трепереща, мръсна и хронично гладна купчинка купчинка, свита на тротоара.Или старецът в инвалидната количка, когото видях днес.Обрасъл, неподстриган,навлечен с мръсен, стар вълнен женски пеньоар.Дремеше на едно кръстовище, брулен от студения вятър, засипван от снега.Или може би беше мъртъв, а на мен ми се е сторило, че спи?

Мисля, че това е някакъв защитен механизъм – автоматично да не ги виждаме.Защото ще се принудим да ги съжалим.А човекът е отвикнал да съжалява други хора.

Link to comment
Share on other sites

Хората без лица

 

Всеки ден се сблъскваме с тях.Просяци, луди, клошари, инвалиди по улиците.Забелязваме ли ги?Не.За нас те не съществуват.А и защо да се обременяваме с чуждата болка?Не ни ли стига нашата собствена?Уродливи циганчета, просещи стотинки за лепило, алкохолици-клошари с разбити лица, мръсни и вонящи, старци в инвалидни колички, мръзнещи по кьошетата на кръстовищата, доизживявайки последните си дни в изолация, нищета и унижение.Колко често ги виждаме и не ги забелязваме?Колко пъти сме поглеждали в опустошените им очи, пълни с пустота и отчаяние?В Пловдив има една старица.Винаги продава рози.Без значение от сезона или времето.Седи отляво на античния стадион,скътала в краката си десетина рози, увити в найлонова торбичка.Седи ненатрапчиво, хората я подминават, а тя държи в съсухрената си, изпита ръчичка роза.И се взира в краката на хората.Коя е тя?Каква е била?Човек без лице.Човешко същество.Но на нас не ни прави впечатление. Кой безсърдечен син или дъщера е изпратил майка си на улицата, за да проси?

Не е ли това най-страшното престъпление срещу хората?Да превърнеш едно човешко същество в трепереща, мръсна и хронично гладна купчинка купчинка, свита на тротоара.Или старецът в инвалидната количка, когото видях днес.Обрасъл, неподстриган,навлечен с мръсен, стар вълнен женски пеньоар.Дремеше на едно кръстовище, брулен от студения вятър, засипван от снега.Или може би беше мъртъв, а на мен ми се е сторило, че спи?

Мисля, че това е някакъв защитен механизъм – автоматично да не ги виждаме.Защото ще се принудим да ги съжалим.А човекът е отвикнал да съжалява други хора.

Много точно си хванал нещата за да ги опишеш, обичам подобни работи... да седя от страни, да наблюдавам как всичко се движи, като че ли всичко е автоматизирано, все едно и също.

Захапваш до болка позната тема и е пишеш без да се отклоняваш в лични възгледи.

Link to comment
Share on other sites

  • 2 weeks later...

Град

 

Мръсен, сив, скучен. Препълнен с различни и приличащи си съдби.Дишащ отровни изпарения, смилащ хората в една жестока месомелачка. Огромна амеба, чудовищен организъм, унищожаващ всичко в нас.

Плашещ, изнервящ, депресиращ. Със своите задръствания, прилични на тромби в кръвоносната му система, с гетата, които някой беше оприличил на тумори, с мръсните канали и зацапаните, овехтели градини. Мръсно петно върху лицето на земята, подобно на тротоара пред денонощна закусвалня. И милиони човешки същества, щъкащи по улиците, живуркащи в панелени или тухлени леговища.

Гнусно място. Неприятно. Но човешките същества, които го населяват, не го напускат. И те не знаят защо.Защото по някакъв начин ги държи привързани.

Link to comment
Share on other sites

  • 2 weeks later...
Град

 

Мръсен, сив, скучен. Препълнен с различни и приличащи си съдби.Дишащ отровни изпарения, смилащ хората в една жестока месомелачка. Огромна амеба, чудовищен организъм, унищожаващ всичко в нас.

Плашещ, изнервящ, депресиращ. Със своите задръствания, прилични на тромби в кръвоносната му система, с гетата, които някой беше оприличил на тумори, с мръсните канали и зацапаните, овехтели градини. Мръсно петно върху лицето на земята, подобно на тротоара пред денонощна закусвалня. И милиони човешки същества, щъкащи по улиците, живуркащи в панелени или тухлени леговища.

Гнусно място. Неприятно. Но човешките същества, които го населяват, не го напускат. И те не знаят защо.Защото по някакъв начин ги държи привързани.

 

Аааааа ... звън в съзнанийцето ми !

Напоследък толкова често позволявах именно ТОВА усещане - цялото ... да ме изпълва ...

Невероятно реалистично ... добре нарисувано ... толкова буквално усещано от мен...

Браво, Наско!

Link to comment
Share on other sites

  • 4 weeks later...
...

 

 

:blink:

 

 

Приказки написани с ножа.

 

 

Прадядо ми Тодор ме научи да плета кошници, да вия бастуни, показа ми някои неща от дърворезбата...Николай Хайтов в разказа си “Дърворезбени приказки” описва това майсторство на поколенията овчари да влагат душата си в дървото, да го карат да говори, да разказва, да пее, да се смее, да плаче и да тъгува.Да живее.И това само с един нож.Разбира се, тук говорим за плоската, “овчарска” резба, не говорим за прекрасните творения на майсторите-дърворезбари, прославили се по цял свят.Но именно такава - плоска, стилизиран, ежедневна, тя ми е по-близка от фееричните слънца, лозници и митични зверове украсяващи иконостаси, твани, рамки, шкафове и прочие места, откъдето е минало длетото на майстора. Защото в хурката/е кой ползва в днешно време хурки?/ излязла изпод ръцете на овчаря, украсена с малки цветчета, с буболечки и “гадини горски” се усеща аромата на първото кокиче, чуваш бръмченето на земната пчела, виждаш Живота. Или пък в дървените дръжки на тези самите ножове, с чийто връх се дълбаят тоягите, гегите, луличките и прочие дървения от всекидневния живот - почти винаги и те са украсени с чертички, точки,буквички, цифри усукани в такива феерични плетеници, че са приятни за гледане дори със своята изначална простота.Веднъж, като бях в Тревненския Музей на дърворезбата, се замислих, колко разлика и колко прилика едновременно има в грейналите слънца по таваните и в обиковената плетеница, опасала като змийче, една от гегите.Никога не се сетих да попитам прадядо ми, какво е карало хората тогава да шарят всичко.А може би и той нямаше да ми отговори?Или просто това е “меракът за убаво”?Не знам...Знам, че и аз съм наследил нещо от тоя мерак.Малко такива писани “тоеги” са ми попадали в ръцете, като изключим моята собствена, която дялам сигурно трета година....Представям си прадядо ми, развъртял стадото по къра и приседнал под някой орех да пладнува. Жега, стържат скакалци, пискат цикади, маранята разтапя въздуха. А той седи под ореха, захапал качака под пожълтелите си мустаци, бутнал гугличката на тила и дълбае. Дълбае по тоягата със същата тая костурка, с която допреди малко е рязал корави порязаници домашен хляб. Дълбае, това което му е на душата - житни класове за берекет, овнешки рога на върха на гегата, по-надолу вълнообразни чертички като черга, тук-там някоя тревичка, като зеления злак по пасищата.Вечерта, като се върне в колибата/ако не му се прибира в селото/ ще запали огън, ще вземе парче тел и с него ще начерни гегата, цвят ще и даде, ще я опъстри като ярка. И с ръцете, държали картечните ленти в две войни, но не прихванали жълтото на месинговите патрони, ще продължи да издълбава душата си върху тоягата. Тия ръце, напукани и грапави като варовик, с червения цвят на пръстта в тракийското поле, които винаги ме караше да целувам, попили от живота на земята, даваха живот на дървото.

Няма го отдавна прадядо. Но гегата му, на която беше изписал своите мисли, по един неведом за нас начин, все още виси в саята, дето едно време беше одърчето му. Виси и разказва за времето, когато е имало и уважение, и чест, и мъжка дума.

 

Dragon_head_by_Agarvaen.jpg

Link to comment
Share on other sites

Излизам аз от нас, нямал време дори да измия гуреливи очи, асансьора спира, излизам от него, отварям вратата на входа и... бях блъснат, със силовия еквивалент на четиритонен ковашки чук, изграден от сливови цветчета. Пролет. Бетонно-асвалтовата джунгла беше все още влажна от снощния дъжд, но слънцето беше изгряло, осветявайки с избледнялата си от смога светлина неудържимата сила на пролетта. Първите птички, достатъчно смели да излезнат толкова рано пееха, радостни от живота.

Живота напираше във вид на трева от пукнатините в асфалта, храсти, израстнали върху събралия се боклук на покрива на ръждясала и забравена от всинци спирка, но най-колоритния наплив на живот бяха дръвчетата, някои от които разцъфтяли, изникнали в мърсотията, събрана между забравените тръбопроводи. Сливите бяха цъфнали, накичени с тазгодишни и тук-таме миналогодишни мартеници.

И аз наблюдавам всичко това, вървейки върху погребания от кал и дребна растителност някогашен тротоар. Вървя, към индустриалната зона, позната на пловдивчани като "ЗЗУ-то", някогашна гордост на индустрията, сега отделни цехчета и фирми, сред порутени и занемарени бетонни колоси, измежду които бавно, но упорито напредва природата.

И вдъхвам с пълни гърди, този безкомпромисен триумф на живата, над неживата "природа", аромата на възраждащия се живот, вървейки към работното си място. Последни метри, ускорил крачка съм се засилил към цеха, закъснявайки, подобно на тазгодишната пролет - с малко. Разнебитената асфалтова алея, около забравените и прогнили бараки са църнали благоуханни сливови дръвчета, влизам в портала, мрачен коридор, в който маркирам магнитната си карта и влизам... в ярко осветената от белия, мъртъв луминесцентен блясък, метално-пластмасова джунгла, оградена в бетонен кафез, където машините пееха своята кресчендо от писукания, щракания, ария на релета, симфония от потропвания и глухия тътен на електромоторите. Чувството, в добре отопления производствен цех е студена, вътрешна пустота и смърт.

 

Все пак, бегло в себе си знам, че отвън птичките все още пеят, сливовите дръвчета все още са разцъфнали и миришат приятно и всичко това не е изчезнало, макар че за мен все едно ги няма... поне сега...

Link to comment
Share on other sites

  • 4 weeks later...

Малко лирично отклонение в свободен стил.

Не било много малко!

:)

Стиснал зъби... ярост в душата расте, на лицето усмивка, предричаща един единствен миг, в който всеки ще го отнесе!

Рано или късно, то е ясно, всичко ще дойде налице, защото всеки носи тайни на свойте рамене, били те опасни или страстни... изгорели от болка чувства, кристално ясни.

Няма ден в който някой да не се е замислил или дори само за секунда над тези неща да е помислил.

А, този някой е човек с една мечта, каменни чувства в метална кутия без ключ или ключалка, та дори без врата!

Това за него е начинът да се предпази от изречените зли слова, начин в който е заключил в себе си омразата зад тайнствена стена.

След време всичко си отива, чувствата от огъня вече обгорели карат човекът да заспива... нищо не е вечно, дори и любовта, ала дори раните от изречените неща.

Всичко отминава като незбъдната мечта, недостижима за някои, като път свързан от начало, та до края на таз пуста земя.

Има едно нещо което ще те избави, било то и сурово та на всеки му се нрави!

Изгори тези чувства стари, като лист ненужна хартия, бързо прогони ги, тия стари чувства на кому са нужни, от тях полза няма, просто забрави ги!

Спри да чувстваш, по-добре усмихни се, има по-добър ден от изминалите, затова към бъдещето обърни се.

Вслушай се в съвета ми, успокой се на мига, разбии тези окови от чувства и погледни към света.

Там ще намериш радост, както и малко тъга и все пак се усмихни... припомни си че има и хубави неща.

Това е отговорът ми на въпроса, "какво ще спаси нашата земя", един компромис и усмивка от човек с добра душа.

За да създадем една достижима мечта и да живеем с нея до края на нашите времена.

 

Днес като се зачетах във вчерашната ми "творба" ми дойде на акъла нещо... това е послание към всички затворени в себе си и депресирани хора, да вземат да се осъзнаят малко в кой свят живеят.

Link to comment
Share on other sites

  • 2 weeks later...

Дъжд

 

Пролетна майска буря. Тежки, сиви облаци на фона на ярка свежа зеленина в Борисовата. В ушите ми звучи ДДТ : “Дожд! Грянул майский гром...”. В унисон с песента над главата ми прогърмява гръмотевица. Отивам към спирката без да бързам. А и закъде да бързам? Автобуси има, редовни са, заради празниците няма задръствания, няма я и обичайната делнична блъсканица. Небесните сълзи удрят по главата ми, замъгляват очилата ми и нежно, като хладни женски пръсти ме галят по врата, по четинестите бузи и прокрадвайки се, пълзят през тениската по гърдите ми. Потръпвам. Ако го нямаше вятъра, духащ на пориви, би било дори приятно. Стигам до спирката и заставам под дъжда в поза “пикаеща крава”. Хората ме гледат учудено - “що за ненонрамлник се е изпънал под тоя дъжд” - дочувам в паузата между ДДТ и Flatfoot 56. Не ми пука. Само лайно и захар ги е страх от дъжд. Обърсвам лицето си с ръка, десантно-щурмовите ми ръкавици одират челото и скулите ми като шкурка. Автобусът ми пристига. Качвам се. Вътре мирише, като във всеки един автобус по света, по време на дъжд - на мокри дрехи, дизел и опикано куче. Гледам пустите улици край Цариградско шосе. Дъждът е свършил работата на почистващите фирми - сравнително чисто е, тротоарите блестят. Слизам.Дъждът се е усилил до неприятна степен. Намръщвам се от вятъра, свирещ в междублоковите пространства. Стигам до входа. Излизащата възрастна двойка ме поглежда стреснато изпод чадърите си. Усмихвам им се през водните струйки, течащи по лицето ми, а те стреснато побързват да се отдалечат - сигурно ме взеха за наркоман. Изтръсквам водата от главата си. Влизам в апартамента и първата ми работа е да избърша лицето си от водата. След това излизам на терасата и паля цигара.

Едва сега успявам да се насладя на цялата прелест на пролетния дтжд, ромолящ по листата на сливата, докосваща с клонки терасата ни.

Link to comment
Share on other sites

Благодаря ти, Джу!

/на Юлето/

 

Благодаря ти, Джу!

Мислех да пиша за това, колко си добра, нежна, разбираща и крехка. Но няма. Мислех да пиша за аромата на косите ти, разпилени по възглавницата. Но няма. Мислех да пиша за аромата на кожата ти, залепнал за моята, като репей по опашката на куче. Но няма. Мислех да пиша и за това, как си говорехме и говорехме - за нас, за теб, за мен, за приятелите, живота и обикновените глупости. Но няма. Мислех да пиша за това, че наистина ми приличаш на малка одушевена/и одухотворена/ статуетка, за зеленото на очите ти, което на мен ми заприлича на едно друго зелено, в едни други очи. Но няма. Мислех да пиша, пиша, пиша...Мислех и през нощта, когато едната ми ръка изтръпваше под тежеста на главата ти, а другата изгаряше от топлината на тялото ти. Мислех да ти кажа много неща. Но няма.

Ще ти кажа само:благодаря ти, Джу!

Link to comment
Share on other sites

Седя вкъщи. От възглавницата, където беше главата ти, бавно се изпарява твоето ухание. Излизам на терасата и паля цигара, с надеждата да усетя на устните си вкуса на твоята кожа. Моята кожа не пази твяо мирис - отмих го в делничната суета на работа, проблеми и досада. Завивките поне пазят аромата ти, който усещам в аромата на окосената трева, цъфналите теменужки и раззеленилите се кестени.Пръстите ми, държащи химикалката изтръпват от липсата на тялото ти. Съквартирантът ми свири испански романси на китарата си.Всеки акорд раздира сърцето ми.Не вярвах, че ще успея да се влюбя отново.Но успях. Посягам към чашата с уиски.Вътре плува лед, в който проблясват очите ти.Не мога, за съжаление не мога да си позволя това.Сграбчвам ножа, който ми подари и струйка кръв обагря страниците. Окървавеното острие проблясва присмехулно, а аз посягам за бинт.За да спра кръвта и бликналите чувства.

Link to comment
Share on other sites

Умна, красива, мила, но сама… Защо ли?

 

Най-важните правила

1 Бъдете „жена като никоя друга“.

2 Не си определяйте срещи на места, които на него са му удобни и не плащайте своята част от сметката.

3 Не му се обаждайте по телефона.

4 Винаги първа приключвайте телефонния разговор.

5 Покана за събота не приемайте по-късно от сряда.

6 Винаги първа слагайте край на срещата.

7 Не се срещайте с него, ако не ви подарява романтични подаръци за рождения ден.

8 Не се срещайте по-често от два пъти седмично.

9 На първа среща не позволявайте нищо повече от целувка.

10 Не очаквайте, че ще се промени.

 

Интересно,аз такава жена досега не съм срещал. Но такива, които се водят по горните десет правила - охо-хо, с лопата да ги ринеш.Осдобено като впишем в съвременната жена и трите фактора - акселерация, еманципация, сексуална революция.

12 годишна пикла иска да й купувам пръстени с диаманти, за да получа секс. Пример за горното ми твърдение.Мамка му, първо, няма да се занимавам с 12 годишна - тя още не знае ебе ли й се, пикае ли й се, мост ли й се прави. Второ, това с диамантите е адски пошло. Трето, тя ще е на такова „ниво“ в секса, че след това чекия, направена ми от еднопръста проститутка ще ми струва райско блаженство.

Първо правило - като никоя друга.Ха, че то ако всяка почне да се прави на различна от другите, модните дизайнери ще умрат от глад, фирмите за козметика, обувки, чанти, слънчеви очила, чадъри - също. Това е абсурд. Дори жените, диктуващи модата, отдавна не правят нищо ново и оригинално, просто се ровичкат из парцалките на прабаба си.

Второ правило - че то винаги се определя място, което е удобно само на НЕЯ. Мъжът няма проблеми с това, защото той се чувства добре навсякъде/ или може да намери кръчма наблизо/, паркирането не му е проблем и в краен случай може да ползва градския транспорт. А пък за плащането - под мъжкото достойнство е жена да плаща сметката МУ. Но ако тя парадира с богатството, успехите, кариерата си - тогава нежеланието да плаща от време на време си е живо скъперничество.

Правило три.... - Ами нека не ми се обажда. Няма аз да тръгна да й звъня я! Като не ми звъни - явно не съм й интересен, следователно няма какво да си кажем. А няма ли какво да си кажем - защо ми е? За едното спортно запълване на дупки? Не, благодаря, аз си имам надуваема кукла.

Правило четири - ами хубаво. Първа - първа. Сигурно някой идиот-психолог й е казал, че така тя е доминираща във връзката и налага волята си на силния пол. На силния пол му е силно през пола, че затваря първа - така хем по-малко ще му пълни главата с глупости, хем той ще има повече време да си довърши деловия разговор, започнат преди нейното позвъняване.

Пето правило - леле мале! Колко сме заети! Аз пък съм зает събота и неделя. Така че, госпожо Еманципирана Заета Кариеристка - съжалявам. Когато мога ще ви поканя на среща, а вие си решавайте. Аз и без това рядко намирам време за срещи.

Шесто правило - Ура!!!Тръгна си!! Пичове, тя си тръгна, идвайте насам с бирата и да си викнем курви!

Правило седем - да бе, да! А какво е романтичен подарък? Според вас? Най-романтичното за една моя позната беше напиване до посиране/буквално/ в кръчма. Айде стига с тая лайнантика. От много романтизъм се мре. Вземете пример от Ромео и Жулиета.

8 правило - Че на мен и два са ми много! Ако се мисли за недостъпна - бъркаааааа!!!!

Дам, девето - е, как ще позволи повече от целувка? Още не се е напила, не е обула кожените гащи и не е грабнала камшика. Гошо още има счупени ребра от нея, пък му позволила да я целуне едва на четвъртата среща...по ботуша.ю

Хайде - края иде с 10. Кой? Да се променя?Аз? И да махна всичко, което ме прави мъж, да почна да се събирам с нещастни, хомосексуални путьовци, бръснещи се със самобръсначка с 12 ножчета, ползващи повече козметика и от жена, и за които хубаво изкарване е да висят 18 часа в някое модно заведение и да обсъждат светски теми? Е, не. Аз съм мъж. Не п♛тка.

 

Та така скъпи ми дами. Замислете се малко.... На нас ни писва. Затова вие сте сами.

Link to comment
Share on other sites

  • 2 weeks later...

Като гледах обложката на "Герои" сега ми дойде нещо на акъла и го написах.

 

Изнервя ли се, страшна буря се разразява

ураганен вятър, който всичко разрушава

 

А, когато съм ядосан цунами ви залива

невиждан потоп, който планетата отмива

 

То се знае, че никой няма шанс срещу мен

Всеки който се е опитал, е бил победен

 

Защото аз съм един...

Жив апокалипсис, който по улиците броди

И когато го правя всеки на кино ходи

:)

Link to comment
Share on other sites

  • 1 month later...

Търся пътя там където никой няма да намеря.

Искам да оставя след себе си следа.

Научих се да вярвам и затова живея,

но искам ли да вярвам в теб не знам това..

Толкова си смел, че си отиде като вятър

и от моето сърце остави само прах.

Искам ли да бъда още смела?

Вятър може ли да бъде с прах?

Като сняг сълзите се топят в очите

и превръщат всичко на река.

Искам ли да мина пак през нея?

Искам ли да вярвам в любовта?

Link to comment
Share on other sites

Аз, пък съм влюбена в разказите и приказките на Grimjaur и с нетърпение чакам да напише нещо за да го прочета :rolleyes:

Link to comment
Share on other sites

Аз не знам к'во става с него, виждам го по други места онлайн за кратко ама нито пише, нито се вижда да влиза често, иначе разите му радват много!

:)

Link to comment
Share on other sites

Archived

This topic is now archived and is closed to further replies.


×
×
  • Create New...