golemiqq Posted March 11, 2006 Share Posted March 11, 2006 Едно стихче което не си спомням къде съм чел обаче е страшно Дори да умра не ще загина , не ще увехне мойто тяло защото алкохола който ще изпия не ще ми позволи да се разложа. Не сипвайте на гроба ми вода на онзи свят не искам да се мия , и ако възкръсна от смъртта - ще бъде само за да се НАПИЯ . Link to comment Share on other sites More sharing options...
DaSlayer Posted March 12, 2006 Share Posted March 12, 2006 golemiqq, ти прочете ли името на темата (или по-точно подзаглавието й, което ще ти изкара очите с големите си крещящи букви Щом си го чел някъде опитай тук да го пуснеш!... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Zingam Posted March 17, 2006 Share Posted March 17, 2006 Посвещавам го на всички жени, но най вече на ония, които са ме тормозили и на ония, които имат намерение да го правят! Единствената истинска любов - шести кръг - Обичам вино, обичам и ракия, обичам в кръчмата да пия. Гледам да седя, далече от дома, където ме чака моята жена. Ожених се без много да му мисля, зацапах си душата чиста. Когато на жената се заклех, на страшни мъки се проклех. А мислех си, че я обичам и още чувам, как се вричам, че тя за мене е една, единствената на света. Боже, бил съм аз глупак, един задръстен, прост тъпак. Сега съм влюбен в бутилката ракия, и денонощно пия, пия, пия! Във кръчмата опитвам се така, да забравя таз жена. Но знам, че щом се прибера в дома при злата си жена скандали и побой ме чакат, с точилката ще ме налагат. Затуй сега си пия, изпразвам шишето със ракия. Обичам тази кръчма, обичам алкохол и винаги ще пия, дори да ходя гол. (Пловдив, Юни 2004) Link to comment Share on other sites More sharing options...
LadyBlue Posted March 17, 2006 Share Posted March 17, 2006 Zingam хехехе това е много алкохолно Обичам да заспивам в леглото си от люляк бял сред нежните цветчета се опивам гори зелени ...шепот на вода и хиляди цветя облени с роса сияеща като разбит кристал Докосвам те... и всичко се събужда смехът ми се е разпилял Докосваш ме ...от друго нямам нужда в сънят ми ти си люляк бял. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Zingam Posted March 17, 2006 Share Posted March 17, 2006 LadyBlue, а това пък е много порнографическо... Ето ти нещо по-реалистическо: Събуждам се на сутринта все тъй отпаднал, уморен. Пред огледалото заставам, от него гледа ме серсем. Аз пак през тази нощ не спах, сънят не ме хвана отново. Пред компютъра самичък си седях и чаках да се случи нещо ново. Разбира се това не стана, а само времето си пропилях, затуй пък през деня на светло, късмета на живота си проспах. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Zingam Posted March 21, 2006 Share Posted March 21, 2006 VAMPIRE LADY Oh, pretty little lady, I met you in the night in a forest dark and shady, at a forgotten place of fright Beyond a lake of sticky mud that was your vampire hide. You sucked my human blood, I felt your thirsty bite. At this enchanted place, I met your killing eyes, I saw you pretty face I felt your heart of ice. Oh, sweet little vampire lady, you left me lying on the ground, and disappeared in the night without to make a sound. Link to comment Share on other sites More sharing options...
juji Posted March 25, 2006 Share Posted March 25, 2006 Мишо беше застанал на тротоара и гледаше кривата капла на колата срещу него. Една жена я въртеше и я оглеждаше. Гумата беше сплескана на едно място, а един монтьор се опитваше да я напълни с въздух. Мишо не можеше да отдели очи от нея. Хвана се как мисли за неща, за които не искаше да мисли и се подразни. Реши да се разкара малко, за да се разсее. Последно време беше ужасно напрегнат. ЯдоБваше се и на себе си. Каквото и да правеше, нищо не се получаваше. Чувстваше се като в един отвратително показен и прокълнат лабиринт, по чиито стени имаше толкова много напътствия и стрелки, които съответно го объркваха още повече-досущ като някакъв шибан кошмар, от който не можеше да се събуди. Мишо се усмихна на себе си и зави наляво. Как можеше така наивно да сравнява действителността със сън. Направи няколко крачки и си даде сметка, че наистина имаше право, защото можеше да сложи край на живия кошмар. Наистина можеше да го направи, но не желаеше. Искаше да се бори до последно, за да се изпита, за да докаже на себе си, че може и именно това го погубваше. Той самия се погубваше ден след ден и изпитваше някакво удоволствие от това, нищо че не можеше да спи по цели нощи, нищо че всеки ден му се струваше безкрайно дълъг и истеричен, почти инфарктен. Той крачеше по тротоара и единственото нещо, което усещаше от обкръжаващата го действителност, бяха камъчетата, които му убиваха през тънките подметки на обувките му докато върви. Нищо друго. Мишо осъзна това и се огледа, но резултат нямаше. Единственият шибан показател, че живее бяха шибаните камъчета, които му убиваха. Продължаваше да върви и да се ядосва на себе си. Как беше допуснал да се случи всичко това. Сега си спомни един сън, който го беше ужасил истински. Беше сънувал, че са минали три години, а той не беше разбрал и всички го убеждаваха, че са минали три години откакто се беше върнал. Той не вярваше и не желаеше да изслушва другите, но накрая осъзна, че всъщност наистина са били минали три години. Глупав сън, който сериозно го беше притеснил не за нещо друго, а защото му се струваше толкова реален. Ужасяваше се от мисълта, че всичко минаваше покрай него, докато той не можеше да си изясни какво иска. Някъде беше прочел, че човек няма как и да знае какво иска, защото разполага само с един живот, т.е. няма репетиции, няма повторения – каквото имаш, сега го имаш. Мишо се ядоса и ритна един камък с все сила. Дори не обърна внимание на болката в пръстите на крака. Ядоса се наистина много. Как можеше да се стреми към нещо, което е отминало и искаше него, точно защото е отминало и не го помни достатъчно добре. Как можеше животът му да се превърне в такъв смотан цикъл, една гадна скапана капла, в която нямаше въздух, едно смотано колело, което се движи, като се върти. Мина покрай една витрина и видя отражението си. Вече беше свикнал с него. Преди време например се бе уплашил, когато се видя на една снимка. Тя му показа, че вече не е момчето, което тича след футболната топка или се търкаля по тревата, нищо че все още се чувстваше досущ като това момче. От снимката го гледаше не момче, а мъж, чиито поглед изглеждаше зрял, примирен и по някакъв начин улегнал. Това беше той самият и тогава за пръв път осъзна в какво се беше превърнал. Мишо се усмихна иронично на себе си. Знаеше, че когато стане примерно на седемдесет, все още ще се мисли за това момче, което тича след футболната топка и прави бели, нищо че примерно ще му трябва бастун, за да се движи. Погледна часовника си и в главата му се наби шумът от тиктакането. Дойде му да строши този скапан уред. Как можеше на някой да му хрумне да измерва по някакъв начин времето, създавайки този отвратителен брояч, който цъка и не прощава, който непрекъснато ти напомня, че нямаш време, който измерва вдишванията ти и сякаш ти казва точно като в онова предаване:”Няма време!”. Мишо пак се ядоса на мислите си. Как можеше да се ангажира с такива неща. Все едно имаше малко проблеми на главата. Обърна се рязко, за да се върне при колата си и в този момент видя десетки ковчези, подпрени по стените на къщите-празни ковчези, които чакаха своето попълнение. Не ги беше забелязал и сега се почувства досущ като във филм на ужасите. Беше стигнал, без да се усети до гробищата. За момент настръхна. Наистина не можеше да си обясни как не ги беше видял. Извърна очи от тях и закрачи бързо, за да се разкара от това така потискащо място. Когато се отдалечи, се усмихна вътрешно и си каза:”Няма да е сега! Някой друг път може би, но не и сега...” Вече беше време да тръгва. Качи се в колата си. Беше се потопил в мисли за това какво и как да свърши, защото имаше много работа, а бе изгубил достатъчно минути в разходки и глупави размисли. Запали и плавно потегли. Излезе на оживения булевард и се включи в движението. Стотици колела се въртяха по асфалта в собствените си отъпкани коловози. Мишо си пусна радиото и запали цигара. Колата се огласи от една веселка мелодия, която го накара да живне малко. Телефонът му звънна и той започна да го търси из джобовете на якето, което беше оставил на съседната седалка. Не можеше да го напипа и малко се изнерви. Продължи да ровичка. Със същата ръка държеше и цигарата, но беше вдигнал показалеца и средния пръст нависоко, за да не изгори дрехата си. Колата мина през една големичка дупка и огънчето на цигарата се заби в кожената тапицерия на седалката. Мишо изръмжа и постави цигарата в устата си. Погледна към изгореното място и с показалеца си започна да опипва повърхността на кожата. Стисна гневно зъби и погълна голямо количество дим. В момента, в който очите му се отправиха напред, видя как беше влезнал в кръстовището, а срещу него светофара мълчаливо му показваше червената си светлина. Мишо погледна вляво и натисна педала на газта. Почти в същия момент усети и силния удар. Чу се страшен шум от набиване на спирачки. Цялото движение замря. Хората започнаха да излизат от колите си, а някои се опитваха пък да продължат по пътя си. Изведнъж около блъснатите коли настана суматоха. Изкараха шофьора на единия автомобил и започнаха да се суетят около него. Мишо не можеха да го помръднат от мястото му, защото другата кола направо се беше врязала точно при мястото на шофьора. Link to comment Share on other sites More sharing options...
LadyBlue Posted March 25, 2006 Share Posted March 25, 2006 Какво ще стане с любовтта ми ако остане ненамерена несътворена , несъздадена мъртвородена , ненавременна дълбоко в мен сама ридаеща копнееща да се излее все още незапалена , ала изгаряща като вулкан прокълнат тлее. Стихия съм във време на мълчание потоп безводен ...и пожар Жестока съм със всяко отчаяние искам да взимам ... и не приемам дар. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Zingam Posted March 25, 2006 Share Posted March 25, 2006 ПРОПОВЕД Животът човешки е твърде кратък, а мигът на съзнание - частица от него. Нима толкова много шансове имаш, за да ги пропускаш безразсъдно? Щастието започва от разбирането, какво си ти, кой си ти, къде си ти, какво търсиш и какво искаш. А знаеш ли, накъде води този път, по който вървиш и от теб е избран? На къде води той, известно ли ти е? Там ли наистина искаш да стигнеш? Искаш ли много от живота наведнъж, той нищо няма да ти предостави. Ако отблъскваш хората сега и те ще те облъснат по-късно. Знай, че ако бягаш от любовта, тя няма никога да те догони. Щастието не е даденост, а случайност, която само ти може да предизвикаш. Щастие не може да се подари, както и не може да бъде купено. То се намира единствено в самите нас. Не умееш ли да го освободиш, то завинаги ще си остане затворено. Затвореното щастие е мъртво щастие. ОДА ЗА МОДЕРАТОРА О, Музо, възпей ти злостта на модератора, който форумджиите тъпче с гнева си, теми разрушава и несправедливост раздава. Тази гибелна злост на бедните люде, що толкоз много беди и нещастие донася, кефа им дето разваля и чата разтуря. Заключи и таз тема, модераторе злобни, изтрий и това съобщение, дяволско чадо, Ти духа на форумци нивга не ще сломиш, спама никога не ще успееш да спреш! Спамете, безумний юроде, спамете и небойте се от модератори и админи и те хора са, но деца на зли демони, демони от огнените недра на Ада. Горе главата, излейте спама връз форума, нека засмърди смрад, нека ни цели зарие! Тоз който бъде баннат в борба за спама, той не изчезва никога и други ще го заместят. juji, как ги мислиш тези работи и защо? Общо взето не ми стана ясно защо, но ми стана ясно, какво. Тези настроения... но краят, да краят! Добър завършек! Всъщност защо го уби? Искаше да го убиеш или той просто си беше мъртъв? А всичко това ми напомни на тая моя творба: Майски бръмбари В душата ми тръни, остри бодли, в главата ми майски бръмбар жужи. Вървя по улиците на мръсния град, очите въртя и зъби стискам от яд. Край мен пак другият вид преминава, уста ми увисва и така си остава. Майски бръмбар наблизо прелита и в земята, с цветчета покрита, мрачен поглед озлобено забивам. Все тъй аз хич не разбирам, какво пак става отново със мен през тоз майски, пролетен ден. И със зъби здраво си скърцам от яд, продължавам да скитам из мръсния град. (Март 2004) Защо, когато идва пролетта, се появява пролетната меланхолия? Link to comment Share on other sites More sharing options...
Aqua-Spirit Posted April 7, 2006 Share Posted April 7, 2006 Черна вещица Черна вещица ще бъда, ще те прокълна. Ще те очаровам чрез магия, сърцето ти ще отвлека. Ще молиш и ще просиш милост, поне със погледче да те даря. Сок от устните ми ти ще пиеш- отварата на любовта. Непрогледна нощ ако съзираш, в очи ще имам по една звезда. Ако от страх душата ти се свие, с прегръдка ще те утеша. Стани ми роб и ще откриеш, че съм господарка най-добра. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted June 11, 2006 Share Posted June 11, 2006 Минутно затишие Влиза в стаята...- Хубав апартамент. – Благодаря... Думите висят във въздуха.Нямаме какво толкова да си кажем...Знаем всичко отдавна.- Може ли да прочета надписите по стените?- Естествено...(Спи ми се.Беше тежък ден...)Чете.Стари надписи.Полъх от отминала връзка.Спомени.Сега е настояще.Ляга до мен.По дяволите, пак ще трябва да правим секс...Свършвам в нея...Не се притеснявам – имам й доверие...Наум си припявам Профком – Я помню.”..Просил от Бога жизнь, не милост...”Тя се опитва да ме разсее с разговор...Аз пък мисля за стаята, в която имах толква хубави мигове....Съответно толкова лоши...Минало...Отдавна си минало.И по-добре...Миналото си е минало.Трябва да се живее с настоящето.Напускам.Няма ме вече.Искаш да говорим.За какво?За проблемите ти?За моите?Моите успявам да ги реша по някакъв начин – не съм малък, мога да оцелея.И ще оцелея.А ти?Ти ще дойдеш ли пак някога в тази стая, където остави своите надписи по стените ми?Едва ли.Аз се махам от тук.Много спомени, прекалено много.Сега ги зарявам в миналото.Просто ми писна и се махам.Не бягам – махам се.Никога не бягам.Не е типично за мене.Пък и...вече е късно за каквото и да било.Няма връщане назад.(Служит в десантной батальоне – мама, мама помолис за меня).Досега съм се оправял.Загърбих всичко жалко и нищожно.Загърбих всеки.Сега съм си само аз.Вечният единак.И ми е по-добре.Родиш ли се единак, оставаш такъв до края. Инна ме пита:-Това приятелката ти ли е? – Не, Инна, това е просто приятелка.Аз не се хабя вече със “сърдечни трепети”.Сега съм самотник и потенциален алкохолик....Защо?Искаш да ми кажеш нещо?Или имаш нещо на ум?Не, скъпа ми колежке – няма да те огрее, каквото и да си мислиш и да искаш.Не си мой тип...Пък и на работа не си вади оная работа – закон си е... На жизньй гаснещьй огон...Да, изгори за да светиш...Телом съм тук – в леглото, с просто приятелката, а духом – някъде там, отвън, където звездите греят бездушно, леденее пролетната нощ и кестените разцъфтяват бавно... Свобода Няма да те дочака! Знам.Отдавна не е идвала... А ти си въобразяваше, че щв те чака, нали Свирчо?... Да, въобразявах си.Изпепелената мечта за една очакваща любов на осъден затворник, наркоман – престъпник. Диалога водим с Ключаря – съкилийника ми.С петнайсе години по-голям, също друсалка и също кримка. Ама той е от “малките” – демек с по-лека присъда.За влизане с взлом.А аз съм от “големите”.Въоръжен грабеж, побой, оказване на съпротива.Мойте дъртаци си мислят, че като съм в кошарата, ще спра да друсам...Ха-ха-ха! Друг път ще спра! Тука е къде-къде по-лесно да си намерим “захар”.Но не ми е сега до иглата.Мисля за нея.Ден и нощ.По време на работа.На закуска.На обед.На вечеря.На проверките.По време на разходките.В параклиса(станах религиозен, ха-ха-ха!).Единственото нещо, което ме тормози в затвора... Тя!Усмихвам се горчиво.Завинаги в мислите ми.И май само там.Мръсно ми е в душата ми.Не искам, не мога, не знам.По-рано идваше на свиждане. Малки откраднати мигове щастие, докосване до русата Свобода(много тъпо име, нали?Но много подходящо за мен...), до света отвън.Носена под небесата от неспокойна, ураганна съдба.Още на предишното свиждане ми стана ясно – тя вече иска да ме забрави, личи по очите, бягащи настрана, по неспокойното движение на ръцете, нервното отмятане на кичур коса(постригала се е леко), за да ми покаже “уж” случайно, че там отвън Свободата е намерила Освободителя ... или Незнайния войн(поне за мен незнаен, я какво хубаво се получи....Свобода и Незнаен воин..Отде ми щукна пък воин?)И неговото право върху нея е отбелязано с тъмноморавия печат на ухапването по бялата шия, долу ниско до ключицата, там където завирах лицето си, сгърчено от бесния глад на абстиненцията.Прави го нарочно.Знам.Чувствам го. Кой ли е той?Колко време вече стои на “вечна стража” до нея, така, както стоят циганките на портала на затвора...И колко ли дълго ще гори “вечният” им огън? Блея навън през “капандурата” – така викаме на прозореца.Искам да сграбча ръждивите намотки бодлива тел и да крещя.Искам да протегна ръце през бодливата плетка на металния трънен венец и да моля за прошка.Да моля своята руса Свобода.Да позова своята избавителка от бремето на затворническите мисли, да дойде при мене с усмивка в сивите си очи.Искам да обеся на бодливата тел на омразата си, онзи – непознатия, който катоварварин ми отне единственото, което за мене беше живота отвън. Но мога само да издера ръцете си на бодливата тел – за мен ограда, за тях – бариера пред едно минало, останало далеч назад... Ей, Свирчо, какво се одряма?Не се връзвай, малчо, ще дойде твойта русалка. Нищо, Ключе...Нищо...Не се връзвам..Ама тя няма да дойде...Виж, к’во Ключар, намери малко “захар”, а? Това са предпоследният и последният разкази от сборника, който писах 3 години.Сега остава да подготвя изданието му. Link to comment Share on other sites More sharing options...
kopche Posted June 17, 2006 Share Posted June 17, 2006 зад завеса от меки разпилени коси карат вятъра в миглите всеки спомен да губи шоколадено-топли, карамелено-сладки като чаши горещо кафяво със захар любопитно-потайни, антикварно-ухаещи утаено-кафени, с цвят на снимка от някога ще опарят очите ми твоите устни както златното огнено пламъче гали и в секунда-въздишка изгаря цигарата в цигарето на стара кубинска певица Link to comment Share on other sites More sharing options...
GeorgiK Posted June 17, 2006 Share Posted June 17, 2006 Втората строфа не биваше да е толкова добра... Link to comment Share on other sites More sharing options...
mauler Posted June 17, 2006 Share Posted June 17, 2006 ...и в секунда-въздишка изгаря цигарата в цигарето на стара кубинска певица Е не тва е толкова.... адски.... дори не знам как да го опиша... просто се искаше върховна сила на волята да не вдигна телефона за да се опитам да си резервирам билет за първия възможен полет за Хавана.... Link to comment Share on other sites More sharing options...
AuReOluS Posted June 29, 2006 Share Posted June 29, 2006 Въздух и вода И пак съм тук... пред погледа на вечно- творящото... прекрасно е да се огледаш в очите му -прекрасна... Усмихвам се на плаващата по повърхността на езерото, ......, потапям се ведно с очите си... ..потъващи...дълбоко, в порива им чист, да докоснат дъното сияещо... И търсеща в прегръдката му, и в топлината си обсебваща... да намеря... теб...и отражението на желанията ти... ПС: Да не се забравяме...в желанията и нагласата за постигането им... И в отварянето навън...и във вглеждането навътре...сме истински...дори в очакванията си и не дотам детайлните ни искания... За едно по - скорошно сбъдване...за вас....аз имам още Път напред.... Link to comment Share on other sites More sharing options...
velvet_underground Posted July 2, 2006 Share Posted July 2, 2006 Сашо седеше с няколко приятели на терасата,пиеха бира,беше адска жега,поредният тегав следобед. -Не знам какво става с Вики,държи се супер странно,разбираш ли,все едно мислите и са някъде другаде.-в погледа на Сашо се виждаше,че го е страх.-Мисля че ще.....-не довърши изречението,беше се загедал в малките облаци в небето,харесваше облаци,винаги последните снимки от лентата бяха на облаци. -Бе ти си се побъркал,я мръдни малко на сянка,щото май слънчаса-момчетата се смееха.Понякога хората се правят на луди,не искат да кажат нещата такива,каквито са,много по-лесно е,никой не страда.-Аре,ние тръгваме,звънни по-късно. Сашо махна вяло с ръка и пак се загледа в небето.Взе телефона,2,Вики се изписа на дисплея,бутони за бързо набира,изобретение за мързели,кой знае още какво ще измислят. -Здрасти.-гласът и беше студен. -Вики,здрасти,кво става-редовното обръщение по телефона -След малко свършвам работа,ако искаш мини да ме вземеш и ще се разходим някъде. -ОК,там съм.-Сашо вече се съмняваше дори къде е там,искаше му се всичко това да е сън.....но не беше,беше реално,гадно,мъчително. Намъкна джинсите и тениската и излезе.Слезе по стълбите....като малък винаги слизаше по стълбите,тичаше,как никога не се преби,може би просто късмет.Качи се в колата и тръгна,движението беше натоварено,хората се прибираха от работа,толкова много хора,искаше му се да знае за какво мислят.Пристигна,трябваше да изчака още 10 минути.Запали цигара,за да убие времето,минутите се нижеха адски бавно,струваше му се,че е цяла вечност. -Ехоооо,кво блееш-беше Вики.Той дори не беше усетил,че се отваря вратата. -Аа,нищо,здрасти,нещо съм се отвеял,може да е от жегата. Оставиха колата и тръгнаха,разхождаха се безцелно из малките калдаръмени улички. -Хайде да седнем тук,сянка е. Къде?На улицата ли? -Не,глупчо,ей там на стълбите.-Вики му сочеше едни малки стълбички. Известно време седяха и не казваха нищо,и двамата гледаха в нищото. -Сашо,искам да ти кажа нещо...-гласът и трепереше.Сашо беше прав,тя наистина щеше да го зареже.-не мога да бъда с теб повече,не знам защо съм такава,не знам защо изведнъж се промених......аз-сълзите и се стичахаха. -Вики,аз просто те обичам.-не знаеше какво да каже,огромна буца беше заседнала в гърлото му,искаше да се разплаче като малко дете,да се тръшка по земята и да вика "нее,няма,не искам",но не можеше -Когато бях в Благоевград аз....аз бях с друг,не съм се чукала с него,просто бях с него,беше забавно,обикаляхме баровете,напивахме се...а при нас всичко е толкова сериозно,аз не искам да съм сериозна,искам да се напивам,да повръщам,да живея,искам да живея сега. -Няма нищо.-Сашо се опитваше да избърше сълзите и но все не успяваше.Не му пукаше,че е била с друг,нямаше да му пука дори да се изчука с най-добрите му приятели,обичаше я,беше щастлив с нея -Няма ли да ми се развикаш,кажи нещо,викай. -Вики,не мога,нямам право,това е твое решение и аз не мога да да ти кажа,че няма да стане така.Това си е твоят живот,ти решаваш как ще бъдеш най-щастлива.....виж,ще тръгвам,ела да те закарам до вас поне. -Недей,ще остана още малко.Ще се чуем. "Ще се чуем?,чуваше тези думи докато тичаше към колата,какво значеха те,едно голямо нищо,с нея си отиваше и една голяма част от него.Прибра се и седна на леглото,гледаше в пода и сълзите му капеха по джинсите.Не можеше да спре,те просто напираха.Отиде до хладилника и взе една бутилка водка,пътьом забърса и един пепелник.Отново седна на леглото,сипа си малко водка и се загледа в стената,снимките-облаци,тя,усмихнати.Спомни си как я видя за пръв път,момичето с веселата тениска и многото гривни,как се запознаха.Времето,което бяха заедно,мина пред очите му като на филм.Навън вече беше тъмно и тихо,явно беше късно,загаси лампата и легна,светеше единствено огънчето на цигарата,чуваха се само тиктакането на часовника и звукът от изгарянето на цигарата.Вики вече я нямаше,той знаеше,че никога повече няма да я има,познаваше я прекалено добре. -Обичам те!-каза го просто така,знаеше,че няма никой,просто имаше нужда. Това го бях постнал в Ш.И.Л.Е -то,днес случайно се сетих за него.Някога беше много важно,а сега е....нищо сигурно,което пък ме кара да се усмихвам повече.Ако хората оставят миналото където му е мястото-в миналото-предполагам,че ще бъдат по-весели.И как не спря да вали Link to comment Share on other sites More sharing options...
Michal Posted July 2, 2006 Share Posted July 2, 2006 Тая история е много тъжна. От време на време май е здравословно да не се вземаш много на сериозно. Link to comment Share on other sites More sharing options...
GeorgiK Posted July 2, 2006 Share Posted July 2, 2006 Бих казал, че е здравословно от време на време да се вземаш насериозно...или може би пък аз съм прекалено out of order в нормално състояние... Нека пробвам нещо...не се сърди, моля те... "И сега? Знам, че досега го четохте и ми вярвате. Знам, ама така не мога. Става повече отколкото мога да го понеса. И аз имам граници. Не беше така. Стана като в ония глупав радиоеревански виц и не беше Благоевград, а Плевен и не беше някакъв си, а беше оная проклета Елена (да, истина е поне за чукането...поне това да бях направил) и да, вече се досетихте...бях аз. Не исках да ви лъжа, но понякога го правим - изключваме. Може би е от слънцето. Денят наистина беше много гъст - много неща и въздух от дъвка (със захар). Вики все пак си отиде. Но не защото бе намерила страховете ми от преди време в лицето на някой си Betterman (престани Eddie...и аз имам граници), а защото пак бях глупак. Банално ли ви звучи? Е, тия неща рядко са особено оригинални. И в това явно не ме бива достатъчно. Пия за неудачниците в разделите! Обичам те! Ти знаеш..." Link to comment Share on other sites More sharing options...
kenian Posted August 13, 2006 Share Posted August 13, 2006 Не е възможно за разбиране колко силна е любовта. Може да устои на трудните времена или да ни мотивира да направим необичайни жертви. Може да накара един добър човек да извърши много лоши постъпки или да принуди една обикновена жена да търси скрити тайни. И дълго след като ние си заминем, любовта остава... да изгаря спомените ни. Всички ние търсим любов, но някои от нас, след като сме я намерили ни се иска да не бяхме. Светът е пълен със странни взаимноотношения. Как започват? С един човек изпаднал в нужда и друг, който иска да помогне. Когато подобна любезност е предложена... ! Най-накрая оценяваме тези, които преди това сме отблъсвали. И преди да се усетим... е създадена връзка независимо дали другите разбират. Да, нестандартни взаимоотношения се създават всеки ден. Hristo_Z Link to comment Share on other sites More sharing options...
jop4423 Posted August 28, 2006 Share Posted August 28, 2006 Има ли...? Гласът кънтеше в главата му объркан сломен погълнат от мъка продължаваше той.. Търсеше... ...новия ден, упование... ...под дърво и камък. Има ли...? Отново и отново се питаше. Продължаваше с нежелание... ...но с капка надежда да се катери нагоре по стълбата на живота... Има ли...? Ехото се засилваше... И всяко следващо стъпало по-трудно изкачваше... Но продължи... ...упорито! Има ли...? Въпросът се врязваше остро в мрака на хаоса... Нагоре... Все по-високо... Продължаваше... Нагоре... Има ли...? Достигна до края... Последно стъпало, плахо прекрачи... Огледа се с недоверие... Търсеше... Има ли...? Сега бе високо, далече, откъснат от света... Но...Има ли...? Наоколо: Пустош... Тишина... Студ... Празнота го обгърна... Има ли...? Попита се той отново Има ли... Има ли смисъл? ... Не! ... И разпери ръце. Гмурна се. Полетя обратно в бездната на посредствеността. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Storm Posted September 7, 2006 Share Posted September 7, 2006 едно и от мен....още не съм му измислил име... Мрачна стая,с още по мрачни стени празен поглед,с напразно изляти сълзи картина от думи сътворена, картина тъй неясна а тъй разпорстранена... в нея рамката е тясна... за да побере: всички мисли,всички чувства за да събере: историята на един живот едно дете, един човек застанал на пътя,по който е поел и се пита кой какво му е отнел... И само сноп светлина прониква през черната ключалка, на още по черната врата... Едно лице затворило очи замръзнало от времето,от тъгата седнало и мълчи, А снопът отражение дава на неговия свят... като огледало на два свята преплетени в единно цяло... и равнява се момента на тъга с момента на щастие... момента на збъдната мечта с момента на осъзната лъжа... Погледа нагоре остремен към звездите човек наранен невижда нищо друго освен сълзите,мечтите незбъднати дните назад върнати отначало напукано било самото огледало... щом времето минава-раната заздравява но споменът остава... как се е борил с всички страхове под светлината на лампата е заспивал като дете.. нещо не му е достигало смелост да събере, че вече е голям да не се притеснява, че в живота ще бъде сам, картината сама от времето се изменя захвърлена на произвола на една съдба гледната точка на човека променя... но както всички друго и картината остарява и тя има мечти и тя се надява.. че времето ще спре...че ще остане в нея изгледа на усмихнато дете... Пс:надявам се да ви хареса... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted September 16, 2006 Share Posted September 16, 2006 Абстрактно?Или не? Посвещава се на Галя Бели облаци.Синьо небе. Малко скали – в ляво и в дясно. Над главата дърво.Зад гърба ми - стръмни ливади. Ниско долу, пред мене – трева. Счупено клонче.Парченце кора. А вятърът нежно облъхва. Ръждясал пирон.Мравка.Листо. А по ръцете – мазоли.Беше ден като всички – много работа, пот и умора.Сега си почивам. Ръцете болят.А главата пулсира. Тишината отсъства.Три музи ми пречат.Или се грижат за мене. Или просто съм влюбен в едната. Не знам. А слънцето залязва.Но след доста време. Имам строй и инструктаж. Пак ще тичам по поляната. Пак че отдавам чест. Вятърът свирва присмехулно. Мравката лази по мене. По гръб се обръщам. Поглеждам небето. Самолет с грохот прелита. Проблясва на слънцето слюдено. И се отдалечава.Главата си блъскам над стиха. Уж като хайку започнах. Пък цяла поема излиза. Трите музи се смеят. А аз се питам - “Обичам ли?” Май да.Май не.”Ин и Ян” Малко хайку:”Две лица.Две ръце. Целувка.Дете.”Стига с хайку-то. Творбата порасна.А аз не. Все още в душата си нося дете. Трите музи се карат.А аз се питам - “Да или Не?” баси кви глупости пиша.... Link to comment Share on other sites More sharing options...
BelfordRoxo Posted September 19, 2006 Share Posted September 19, 2006 Знаете ли някои сайтове, където може да се публикува творба, но където и да се коментира от другите. Защото виждам, че тук почти липсват коментари по написаното. Съжалявам за офф-топика, но тук въпроса ми ще бъде прочетен от хора, които са компетентни. Link to comment Share on other sites More sharing options...
RiMy_SuN Posted September 19, 2006 Share Posted September 19, 2006 Знаете ли някои сайтове, където може да се публикува творба, но където и да се коментира от другите. Защото виждам, че тук почти липсват коментари по написаното. Съжалявам за офф-топика, но тук въпроса ми ще бъде прочетен от хора, които са компетентни. http://hulite.net/ http://shtyrkel.net/ Link to comment Share on other sites More sharing options...
Zingam Posted September 22, 2006 Share Posted September 22, 2006 Самотата пак Тя ме напусна, тя ме заряза. Отново съм сам. И аз си го знам, че вината е моя, че изгубих в пороя. Къде е моята малка муха, къде ли тя отлетя. И сега съм самотен, съвсем изоставен. И макар да има милиарди мухи, като мойта муха, друга няма така да жужи. Защо не я пепарирах, защо не я на иглата набих и завинаги щеше до мене да бъде, дорде смърта ме в гроб пренесе. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Archived
This topic is now archived and is closed to further replies.