Jump to content
BulForum.com
PSYCHOSIS

Лирично отклонение

Recommended Posts

Ся тфа е нещо аматьорско :laughing:

 

blah blah blah

 

Надявам се че ви е било поне малко забавно :laughing:

 

На мен някакси не ми беше забавно, но във II-a А група сигурно са ти се зарадвали.

 

Приеми го като градивна критика!

Share this post


Link to post
Share on other sites

Още една красива сутрин – хладна, облачна, но не достатъчно за да спре процеждането на ранните слънчеви лъчи. Ходя приятно замаяна...усещам, че още сънувам...Странно, когато излизам от фокус виждам всичко наоколо сякаш едновременно, в детайли. Винаги толкова ярко, толкова цветно, толкова красиво в сиянието си. Обичам да наблюдавам как се буди светът, да чувствам приятния гъдел от раждането на новия ден, онази първа глътка свежест, която предлага на сетивата ни. Изплуването на преливащото в безброй огнени нюанси кълбо ми напомня всеки път, че всяко раждане е най-незабравимият в живота ни ИЗГРЕВ. Попивам светлината му, позволявам й да проникне дълбоко по каналите ми за да ме изчисти, така освобождавам място за себе си и светлото, което се завръща в своя дом...Чувствам се искряща и от двете страни на кожата си...Каква красива сутрин!!! Усмихвам се...на цветният храст, който минава покрай мен, на птичките, които обгръщат хоризонта в полета си, на Слънцето, което намига иззад облачната завеса, на себе си...Самоотразих усмивката си и сега съм презаредена! Днес предлагам Усмивки на килограм!!! Никаква усмихната остатъчност..., а чисти усмивки -всеки път нови, всеки път различни и всеки път по-усмихнати.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Всеки ден редувам мисли в нета.

Чувства, страсти в белите полета.

Пиша, гледам и се забавлявам.

Кой ли ще намеря разсъждавам.

Няма тук да срещна аз Ромео.

Нито Дон Жуан,Делон, ни Део.

Ще кротувам и ще бъда Жулиета.

И ще чакам моя нов любовник в нета.

Може да е само за минути.

Може цяла вечер да получи.

Колко трудно днес се среща мъж!

Но не се отчайвай, Кате!Здраво дръж!

 

Писала го е една моя роднина. Много ми хареса.

Какво мислите?

Edited by AssassiN

Share this post


Link to post
Share on other sites

Вгледах се в извисяващия се връх.Усещах пустота. Колко безсмислено беше да го катерим, да стигнем до него и после надолу. Пълна глупост! Изглеждаше съвършен; толкова чист и недокоснат, нищо не бяхме променили“

 

Джо Симпсън „Докосване до пустотата“

 

 

 

Презрамките на раницата се впиват в раменете ми. Влача 110кг товар по пътеката между боровете и елите.Определено трябва да отслабна...Дишам хрипкаво, пот избива през платнената кърпа на главата ми и пари очите. Имам още два прехода от по 15км до крайната точка – малка долина на северния склон, обрасла с борове, с малко поточе и полянка в долния край.

 

Някога там имаше старо чакало, но ветровете го изкъртиха от клоните на бора. Две години подред горих от него, когато лагерувах там.

 

Тук, в малката долина, идвам винаги, когато искам да се скрия от света. Долината намерих случайно, докато скитах в околността в търсене на стара крепост, част от Меропската верига от укрепления. Питах ловци от околните села за чакалото, но никой нищо не знаеше. Сигурно някой е идвал да бракониерства, наоколо се въртяха сърни.

 

Скоро пътеката ще свърши. После, до билото, където ще направя почивката преди втория преход, пътят е само през гората. По-точно – безпътицата. Натам няма път, няма пътека. Чудесно място за скриване от всички и всичко. От върха при ясно време могат да се видят светлините на две села, а на север и на малкото градче.

 

Който е ходил през борова гора, знае какво представлява – зеленикав полумрак, дебел килим от иглички под краката и плътна тишина. Но ако си мислите, че няма живот, се лъжете. Сокерици по клоните или поправят гнездата си, катерици се гонят нагоре-надолу, обажда се кълвач. Виждат се следите от нощувката на стадо диви прасета. Под някой бор може да се намерят и миналогодишни еленски рога.Манатарки надигат игличките, тук-там зеленеят боровинкови храстчета.

 

 

 

Мястото, където ще лагерувам, е заслонено от вятър, имам вода в изобилие, също и дърва за огрев. Палатка не нося, спретнал съм си полу-землянка, покрита с борови клони и чимове. По-уютно и просторно е от палатка, има няколко поставки за свещи, също и малък навес, под който мога да си готвя, ако времето се скапе. За сядане ползвам паднал дънер, а от няколко дъски от чакалото миналата година си направих и масичка. Там няма смог и прахоляк, има чист въздух, който направо можеш да режеш на кубчета с ръце от гъстата миризма на смола.

 

Няма и шумотевица и градски грохот, само боровете шушнат и поточето си говори нещо само на себе си. Питали са ме, няма ли да покажа това място и други. Отговорът ми винаги ще е „Не!“. Първо, това е убежище, в което бягам от всички и всичко, и второ, мястото е свикнало с мен, защото не се натрапвам. Не бих го показал за целувка или фалшиво приятелство. Не е мое, то е на планината. Като съм там, дори не нося цигари и пиене. За какво са ми? Да развалям въздуха със смрадта на тютюн? Да лоча спирт, когато въздухът опиянява достатъчно? Не, благодаря! Има граници и това е една от тях.

 

 

 

Една сутрин, след като беше валяло цяла нощ, имаше мъгла. Гъста като овесена каша. Стоях под навеса, правех си чай от мащерка/даже кафе не пия там/ и гледах призрачните дървета в мъглата. Седнах на прага и се загледах как парата от чая се смесва с мъглата. Глътка след глътка гледах мъглата и капчиците по боровите иглички. Беше ми спокойно и тържествено, като в църква. Сам, далеч от цялата светска суета, само аз и мъглата. И канчето чай от мащерка. Но това беше тогава.А сега все още имам 30км ходене пред себе си.

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

Поздравления!

Отново е прекрасно! Почти усетих мястото.

 

Пак ще ти кажа, че си взимаш грях, като не споделяш тези разкази с широката публика!

Share this post


Link to post
Share on other sites

Малка притча за жените и захарта

 

Някога Господ направил десет Адамовци. Веднъж те дошли при него с молба:

-Господи, всичко си имаме, ама нещо не ни достига.

Дал им Господ тесто и рекъл:

-Нека всеки от вас си направи жена, на когото каквато се нрави.А аз ще им дам живот.

След това Господ изнесъл на блюдо захар и казал:

Тука са десет бучки захар.Нека всеки вземе по една и да даде на жена си, за да е сладък живота ви с нея.

Всички така и направили.А после Господ казал:

Сред вас има измамник, понеже на блюдото бяха единайсет бучки.Кой взе две бучки?

Всички мълчали.Господ им взел жените, омесил ги отново и ги раздал - на който каквато се паднала.

Оттогава девет от десет мъже си мислят, че чуждата жена е по-сладка, защото е изяла допълнителна бучка

захар. И само един от Адамовците знае, че всички жени са еднакви, защото единайстата бучка я е изял сам.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Заради един изстрел

 

 

„На снайперистките курсове треньорът( или да го наречем снайперист-инструктор) отделя голямо внимание не само на техническата и физическата, но и на ПСИХОЛОГИЧЕСКАТА подготовка. Снайперистът живее със своя товар(убитите хора, не дай Боже, разбира се) цял живот. Той помни всеки, който е отработил. И с този „фотоалбум“( простете, за Бога) могат да живеят не всички. Да гледаш в лицето тази цел през кръстчето на прицела и да наблюдаваш съвсем друга картинка. И да пазиш, както се каза по-горе, този „фотоалбум“ в главата си. Нашият треньор по стрелба разказваше много истории, как хората са се сривали психически след „първия“ и се молили да ги пратят къде ли не, само не и с „весло по планините“. Психологическия портрет на човека, занимаващ се с тази военна професия, силно се различава от този на обикновените хора.“ От един форум

 

 

Ех, добре е казано. Но това е просто обяснение в един форум, за юноша, решил да стане снайперист, че това не е толкова просто. В други форуми и по-резки отговори съм срещал. Някакъв млад неадекватник вербова неукрепнали умове в супер-дупер секретна агенция. А тези „неукрепнали умове“ , пускат лиги и питат: - а места за снайперисти има ли?Според мен тези умове никога няма и да укрепнат. Стои навярно пред горящите очи на юношата(бледен) картина – ето го него, самотен боец, с вярната снайперска винтовка, промъква се по вражеската територия, контролирана от бандити(незаконни военни формирования, фашисти, зомбита, орки). Облечен е в „рошаво“ камуфлажче от рода на „Джили“, мутрата цялата измазана в камуфлажни гримове. И хоп, самичък „изпълнява“ главния фигурант, виждайки накрая лицето му, изкривено в предчувствие на скорошната гибел. Да ви напомня нещо? Да, точно така. Филмът „Снайпер“ с Том Беринджър в главната роля. Поредният романтик на тема „снайперизъм“, наиграл се в „Дуум“ и „Контра“, побягал малко с пейнтболна „плюкалка“ и „отработил“ не една десятка „фигуранти“ решава – ей това е за мен! Още повече, че идва пролетния набор. И къде? В армията, снайперист! Аха, ей сега. Е, започваме ли полека да се разочароваме? Да започнем с отгоре, с предисловието. Курсове за снайперисти? Някой да е виждал такива курсове? Например, в цивилния живот? Разбира се – не. Има секции по спортна стрелба и прочие. Но там не обучават снайперисти, за каквито вие си мислите.Кой му е нужен подобен трън в задника – да обучава Том Беринджъровци? Треньорът ще бъде истински майстор на спорта или даже (възможно) шампион и добър педагог. Ако у вас има някакъв талант и сте дошли на тренировки по-рано, а не месец преди влизането в армията, то от вас ще подготвят спортист, именно спортист, а не убиец. Навици, разбира се, това дава – опит в работата с оръжието, опит в определяне на разстоянието, разчет на поправките и прочие. Но опитът, съгласете се, е специфичен. Ще стреляте от спортна пушка, това е едно. Ще изпълнявате спортни упражнения, а не по живи мишени, това е две. Мишената ви ще е статична или подвижна, в зависимост от упражнението и ще се намира на далечина пак съгласно упражнението. Ще сте облечени в удобен спортен костюм, ще сте сит и добре отпочинал. Възможно е и като добре обучен спортист да станете малко „меланхоличен“ и спокоен като труп(или най-малкото така препоръчват многочислените модни сега наставления). Нищо няма да ви дразни и да ви отвлича от условията за изпълнение на упражнението. Но спортът и изпълнението на бойна задача са две различни неща. А ако вие се домъкнете, горейки от желание да „пуцате точно“, месец, а понякога и неделя-две преди заминаването в армията, то треньорите и инструкторите ще ви вземат парите. Да, разбира се, може даже да ви дадат да гръмнете веднъж-дваж и даже да ви дадат някаква бумажка, на която пише, че „нещо си там е минал и даже пушка е държал“. Вие можете тази справчица с радостно хихикане да я занесете във ВО(военното окръжие за по-младите – бел.прев.) и нея може дори да ви я добавят в личното дело. Но повярвайте ми, тази бумажка никакво впечатление не може да направи на „покупателя“(т.е. - армията – бел.прев.). Не, разбира се, ако сте майстор-спортист или имате някакъв размер, то тогава е възможно да ви вземат. И ще!!Аха, ама в спортния клуб на армията. Е, може и да ви провърви, и да попаднете в спец-частите или някъде там. Може даже на длъжност снайперист-разузнавач. Макар, че за цялата си служба само веднъж съм срещал снайперист, който до преди това е бил майстор на спортната стрелба. Той се носеше с подноси из офицерската столова, изпълнявайки ролята на сервитьор и за това, че него са го изритали в „дом-бандата“( домакинското обслужване – бел.прев.) заради неспособността му дълго и изтощително да се мотае по планини и гори, естествено, се стараеше да не споменава. А иначе военно-отчетната му специалност наистина беше снайперист-разузнавач. Е, да се върнем към нашите „овни“. Даже в специализираните школи, които вече са само една-две, никой снайперист-инструктор няма да ви тренира ПСИХОЛОГИЧЕСКИ!!За какъв чеп му е? Представете си конспекта на сержанта-инструктор в учебната рота специалисти, в снайперисткия взвод - „Подготовка за убийство“!!Ох, и какво трябва да пише той там? „Убиваме първия и се учим да не мисли за това.“ А къде са, мамицата им, първоизточниците? Къде? Къде е „Наставление по психологическа подготовка за снайпериста“? Да го е видял някой? И само не ми казвайте, че е „загрифовано“ с купчина нули и прочие секретни глупости. Няма такова. А цялата тая глупост, бродеща из Интернет не става за учебен материал. Да си представим фантастична ситуация. В програмата по боева подготовка все пак са внесли изменения и са се появили няколко часа занятия по психологическа подготовка. Сержантчето е написало конспект, смъквайки нужния материал от нета. Дай Боже, сержантът-кадровак(изпозлвам тази дума по аналог с руската жаргонна „контрактник“, която е за войник по договор – бел.прев.) да е минал няколко по-горещички командировки. Но съм готов да се басирам на цялата си заплата, че сержантчето е израснало в тази школа и е оставено заради умението си да крещи и да дава задачки така, че никаой да не забележи нещастния курсант в градината, изпълняващ нещо си. И ето го конспектът. Очите на командира на ротата, същият - старши преподавател, изскачат от орбитите при проверка на конспекта и се надава злобен рев:

 

- Ти отде я докопа тая глупост, сладурче?

 

-От книгата на Джеймс Недоебан - „Снайперският точен ултиматум", другарю старши лейтенант!

 

- И кой е тоя Джеймс?

 

-Джеймс Недоебан е ветеран от американското подразделение на „морските чекиджии“(тук в оригинала има много интересна игра на думи и гавра с американските „тюлени“. Тюлен на руски е „котик“, а „задротик“ - чекиджия. - бел. прев.), участвал е в операциите „Буря в...“

 

Интересно, ще успее ли да довърши сержантът това, което е прочел в предисловието или с парчетата от своя конспект в ушите ще се метне да преписва, потръпвайки от предложенията на ротния(които, впрочем, в нашето толерантно време, могат да причинят душевни и нравствени страдания). Никой не иска да дослужва от топлото местенце някъде на майната си. Е, да се върнем отново към предисловието. „Снайперистът живее със своя товар“. Горкия, „фотоалбумът“ му е пред очите. И тогава за какъв чеп ни е нужен такъв „изпълнител“? Ще залегне на позиция, ще се отпусне и ще започне да „прелиства“ своя „фотоалбум“. И ще се спече, и цялата задача отива на майната си... Малко ли са случаите. А и още защо такъв снайперист за никакъв чеп не е нужен, помислете сами? От СВД(самострелна винтовка „Драгунова“, същата - „Драгунов“ - бел. прев.) оптималната далечина при стрелба лежейки, за попадане в главата на противника е 400м. И кой у нас, даже супер зорък, с прицел ПСО-1 на 400м ще успее да види лице?(На 400м е трудно да се види дори ръстова мишена с тоя прицел – бел.прев.). А тук – на ти на тебе „фотоалбум“. Според мен – глупости. Ако на някой му се наложи да стреля, или например, този, който е отстрелял по реална цел – какво ще види или е видял? Най-много – тъмна мърдаща фигурка, не повече, а може и по-малко. За да стреляш по обекта-фигурант, съществуват други снайперисти, и повярвайте ми, те служат в други структури, а не в ВС РФ и даже не в ГСХуй ВВ МВР. Но все пак говорим за въоръжените сили, затова продължаваме да нищим предисловието. Някой си треньор говорил, че след „първия“ снайперистът рухвал и не искал повече на задачи. Добре, а за чий тогава въобще са го взели? Представете си, че командирът на групата след „първия бой“ е рухнал, разузнавачът-сапьор след първия взрив с реален резултат се е пропил. Артилеристът след първото успешно попадение станал будистки монах, а командващият групировката след първата успешна спец-операция, в която пречукали няколко местни бандитски лидерчета, заминал да се занимава с дребен бизнес и станал министър на отбраната. Добре, майната им на тях, да продължим с предисловието и с нашия Том Беринджър. Млади хора, а никой ли от вас не се е замислял, че киното си е кино? Ето героя на Том получава задача да пречука главата на наркокартел. Отива на задачата. Дайте да сметнем, какво носи със себе си. Първо, разбира се – винтовката. Каква беше тя? Според мен М-24, а ако бъркам – поправете ме.

 

 

Следва продължение

 

 

Бележка: това го пускам, въпреки, че не е авторско, защото наскоро имахме разгорещен спор какво е снайперистът и как работи. Авторът е полковник от СпецНаз, с няколко бойни командировки зад гърба си + 6-7 ордена.

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

Как станах.../Заклех се!/

 

 

Беше студено февруарско утро. Зимата на 2002г. По сивкавото небе се носеха парцаливи облаци, а над сивкавия плац – равномерно тропане. Набор `83 беше положил воинска клетва.

 

 

Много обичахме да си играем на войници. Не знам защо. Ама редовно се стреляхме с дървени автомати и пушки. Вече можех да чета и ми беше попаднала една детска книжка - „Наско Разведката“. Не знаех какво е това разведка, ама страшно ми харесваше книжката. В детската градина леличката ни накара да покажем с пози какви ще порастнем, като станем. Аз се пльоснах като жаба на пода. Другите точно това си помислиха, че искам да стана – жаба. А аз никак не можех да обясня, че така пълзят разузнавачите според мен/ след години в абсолютно същата неадекватна поза щях да отнеса ритник в задника от ефрейтор Ангелов и крясък:“Ракооооооов, смъкни го тоя гъз, демаскираш ни!“/ Минаха десетина години оттогава. Изкарах спокойно гимназия, случи се това-онова. Не ме приеха в университет. Пристигна повиквателна. Дообреее...Вече се бях наслушал на това-онова от служили приятели, но не знаех къде ме вземат. Беше в Пловдив. Чичо Тошко, полковник от ПВО, каза:“Ааа, там е малко трудно, ама не се плаши.“

 

Да бееее!!! Не се плаши! Лесно му е на него – полковник. В указания на картончето ден и час бяхме пред поделението. И веднъж – позната мутра, в камуфлаж, на фона на белия сняг. Пеца, помниш ли как се шашнах тогава, като те видях да даваш наряд там, а? Петко Младенов, съученик от гимназията. Едно познато лице! Няколко приказки, преобличане и...редник Раков!...Ъъъъъ...Започна да ми харесва...Патология някаква. Месец по-късно, на плаца на бригадата, стоим в няколко блока, поротно.

 

- Ротиииииии, равнииииииис!

 

- Свободно, поправи се!

 

Сваляме ръкавиците. Усетих как потните ми пръсти залепнаха за гладката стомана на моя АКС-74. Още му помня номера – ИН362043.

 

- Ротиии, слушай моята команда!

 

- За приемане на войнска клетва, повтаряй след мен!

 

 

„Заклевам се в името на Република България да служа честно на народа си, да спазвам Конституцията, законите на страната и военните устави, да изпълнявам безпрекословно заповедите на своите командири и началници, храбро да защитавам целостта и независимостта на моята Родина и ако се наложи, да дам живота си за нея, за воинската чест и за славата на бойното знаме.“

 

 

 

- Ротииииии, по номера!

 

- Зааааа полагане на войнска клетва – ходооом аарш!

 

Тръгваме. Един след друг, блок след блок – строеви марш/ ах, колко мразехме тази строева подготовка, особено на малкия плац! Да лазиш мокър, със замръзващ сняг по тебе, да търчиш с противогаз, да правиш физзарядка в минусовия студ не беше толкова гадно./

 

Целуваме знамето. Истинско, бойно знаме, а не обикновен трикольор. Хора, с които до вчера си делил маса. Утре няма да ги видиш повече. Повече от половината заминават за 1-ви парашутен полк в Сливен.Те ще са десантчици. От небето – и в боя. Ние, които оставаме, сме бъдещи разузнавачи. От небето – в храстите и на задача. Но все още не знаем какво ни очаква. Не знаем за километрите бягане, нито за подривното дело, нито за СРС-то/не, това не са модните „специални разузнавателни средства“, а е „специална разузнавателна свръзка“/. Не знаем за мръзненето на караул, нито за досадата от липсата на отпуски.

 

 

 

...Заклех се!...

 

 

П.С. Видене, помниш ли?

 

ph34r.gif253951_2032782097828_1192422260_2278714_1731904_n.jpg

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

Вълчи плитки!

 

Един ден като се прибрах изморен, седнах да наблюдавам баба ми, как тя си

сплиташе косата. Гледах я и се зачудих какво да правя с моята дълга коса.

Тогава отидох до нея, прекъснах заниманието и, усмихнах се и я попитах дали

ще може да сплете и моята коса, защото аз съм млад и нямам опит в тези неща.

Тогава баба ми стана от старият дървен стол, завъртя го към мен и посичи с

ръка да се настаня. Махнах такето и ластика от косата си, чакайки я да

започне да сплита косата ми. Тогава тя ме запита как искам да ми я сплете.

А, аз и отговорих плахо, че не знам, баба ми ме погледна и се усмихна, след

което ми рече, че ще я сплете както тя знае най-добре. Захвана косата ми

с ръце. Ръце, които бяха с напукана и с изсъхнала кожа от работата

през деня, защото усещах как косата ми се закача като я разресваше с пръсти.

Преди да започне, тя отдели три кичура от едната страна, в средата и от

другата страна. Когато тръгна да прави плитки, баба ми ме попита дали

искам да чуя една история. Бях се замислил толкова дълбоко, че дори не и

отговорих и тя започна да сплита и да разказва.

 

Много години назад във времето, когато талъсъми, самодиви и духове

обитавали земята, имало един вълк. Той имал много красива и дълга козина

в тъмна и бяла разцветка и когато тичал под лунната светлина,

разцветките се джижели като лъч, който разцепвал нощта.

Една нощ докато си отдъхвал до реката от дългото обикаляне из гората,

той забелязъл старица да се дави. Без да му мисли много,

вълкът се метнал във водата и заплувал към старицата. Когато я стигнал

се завъртял около нея и я оплел в козината си за да я изкара на брега.

Старицата му рекла, че тя е майката природа.

Така вълкът спасил майката природа.

В знак на благодарност старицата поканила вълкът у дома си в края на гората,

където жевеела с трите си красиви дъщери, три много красиви горски самодиви

с ослепителни коси. Старицата прошепнала на вълкът, че дъщерите и са

все още прекалено млади за годеж и няма да може да му се отблагодари

по този начин. Тогава вълкът посичил към дланите на старата жена,

тя погледнала в ръцете си и там намерила три кичура козина!

Вълкът обяснил, че когато той я спасил от одавяне, тя се държала толкова

силно за него, че била отмъкнала три кичура от козината му.

Казал и да раздаде по един кичур от козината му на дъщерите си,

та когато пораснат да може да ги намери, както луната намирала него

и да си избере една от тях за негова жена... старицата се зарадвала на

предложението и раздала кичурите. За да върнат жеста, дъщерите казали на

вълкът, че за да не му се скубе красивата козина, всяка от тях щяла да

му оплете по една плитка. Вълкът седнал и зачакал, Хванали се

трите самодиви. Застанали те до него и започнали да плетат, както

сплитали тяхните коси, сплитали, сплитали, обаче козината на вълкът

била все така дълга, тогава самодивите решили да сплетат трите плитки в една.

Сплитали козината на вълкът цяла нощ и преди слънцето да изгрее,

те успяли да завършат плитката. Вълкът им благодарил и изчезнал с

лунната светлина. Всяка нощ вълкът тичал из гората и показвал

какви плитки са му сплели дъщерите на майката природа. Всички до толкова

харесали плитките му и как те сияели на лунната светлина, че ги нарекли

вълчи плитки и спряли да обръщат внимание на красивите коси на самодивите.

Това ядосало много трите дъщери и те се оплакали на майка си,

майката природа. Та тя се чудила какво да направи, а дъщерите натъжени през

това време предложили майка им да скрие луната, обаче все пак вълкът и

спасил живота, тогава тя решила, че няма да скрие луната, а ще я примамва

с трите кичура козина, които вълкът и оставил за дъщерите и. Така

козината на вълкът нямало да е толкова красива без силната светлина

на луната и всички отново щели да забележат красотата на дъщерите и.

Три кичура за тридесет дни и за да не е толкова жестока, тя оставила един

ден в който да има пълнолуние, когато вълкът пак щял да тича из кората

и да разцепна нощта като лъч от светлина с блясъка на козината си.

 

Преди да се усетя историята приключи и плитките ми бяха готови.

В този момент баба ми спомена, че иска всички да видят колко красиви са и

сплела косата ми на същите тези вълчи плитки.

 

П.П. Ще иска редакция от човек с по-богата и активна лирическа мисъл, написах го набързо. :)

Share this post


Link to post
Share on other sites

Перпендикулярна сюрреалност

 

Наричаха го „Перпендикулярна Вселена". За последните пет години беше добило статут на легенда сред сериозните почитатели на планинското колоездене в България. Доста хора бяха чували що е то, но малцина бяха избраните да се докоснат, да разберат, да усетят със собствените си сетива.

Всъщност, наглед, това е един организиран многодневен вело-поход със съпътстващ транспорт за по-тежкия багаж и спане на палатки. Звучи тривиално, не звучи кой-знае какво, но тези, имали честта и привилегията да участват предишните години знаят, че това е много повече. Това е празник на планинското колоездене, това е празник за всички онези, които обичат по равно планината, нейната красота и прекосяването й на две колела, непоругани с двигател. Прекосяването й по места, където няма бензиностанции, супермаркети, молове, кина и спа-центрове.

За последните две години имах привилегията да съм сред участвалите. Тази година, воала на мистериозност и неизвестност беше вдигнат от организаторите от „Крива Спица" (клуб, в който се гордея, че членувам) и вече мероприятието беше открито, всеки можеше да кандидатства за участие. Цедката сигурно е била много стриктна и въпреки това – имаше над сто човека, за които се знаеше, че ще участват.

За мен, лично, тазгодишното издание на ⊥∞ беше едно огромно предизвикателство – беше шанс да докажа на себе си, а и на околните, че не съм онова кисело и лабилно психически мрънкало, в което се бях превърнал още в началото на предишното издание, когато на втория ден рухнах психически и остатъка от карането ми беше тегоба и за мен, а и за околните. Взех си урока и доста се постарах това да не се повтаря.

Дните първоначално се точеха бавно, бааавно, бавно се приближаваше заветната дата, докато изведнъж се оказа по-малко от месец и оставащото време за влизане в топ форма се изсули като сутрешен пацул след тежка вечер и кафе с цигара. Изкарах курс по позитивизъм, медитирах за да укрепя психиката си и се заредих с Isostar и спортна злоба. Всъщност цялата ми потготовка беше една седмица във Враца, където местните пустиняци доста се постараха да ми стопят лагерите и да ми покажат, че и Балкана може да ми дойде вертикален (за което искрено благодаря на Емо и Сашо). Междувременно някак си успях да загубя работата си, но това е маловажно на фона на предстоящото. И така, една красива сутрин се събудих двайсет минути преди алармата, дооправих набързо скалъпения си багаж, пляснах някой-друг статус във фейсбук и малко по-късно Митака пристигна и поех, изпълнен с оптимизъм.

Ардино е едно китно приятно градче в полите на източните Родопи. Там спряхме, пътувах с един от най-сериозните организатори и по тази причина бяхме първи. Разтоварихме колела, багаж и... в рамките на два-три часа се изсипаха десетки коли, натоварени с колелета, простаци и добро настроение. То не бяха прегръдки, то не бяха радостни емоции, при вида на маймуни (опа, хора), които не си виждал от дълго време, майтапи, подвиквания, простотия, хаос (ама не дофтора (де*а, дофтор Златко пак не дойде)), сума ти клубове и организации, каросерията на един камион, претъпкана с раници, палатки, шалтета, найлонови торби и мен, кипящ от енергия и нетърпение, захванал се да се правя на хамал и помагащ при товаренето.

Виждали ли сте малко градче, през което преминава една шарена тайфа, облечена във вело-екипировка (предимно ярко оцветени клинчета и джърсита), наброяваща малко под сто човека? Е, времето спря. Всеки изостави заниманието си за да ни гледа. Аз се юрнах да съм пръв, следвайки максимата „тръгни с първите, финиширай с последните". Гледах идващия първи баир, точейки зъби и ръмжейки доволно, с мисълта да му се хвърля като гладен циганин на русенско варено, изпълнен със спортна злоба и хъс, скочих на педалите и се чу едно „тиннн" и веригата ми се опита да избяга от колелото – не й понесе спортната ми злоба. И така, както бях начело, цялата група се извървя, докато аз, под напичащото слънце, псувайки на няколко езика съединявах веригата си. Всеки ме попита добре ли съм, имам ли нужда от помощ, което все пак оценявам, макар точно в този момент се сетих за една прекрасна псувня на датски. Разбира се, цялата първа група ме изпревари, и както бях първи, се оказах доста назад. Като закърпих положението (и си оправих декланшора, който косвено носеше вина) скочих на педалите и с мравешка целенасоченост почнах бавно да кретам по стръмния склон. Забих поглед пред гумата си и отказах да гледам целия баир, гледах идните два-три метра, заредих се със спокойствие и така превзех целия баир, изпреварвайки (за огромно свое задоволство) няколко човека. Имаше баири, които за своя радост прекосявах със систематично усилие, без да бутам, без да оплезя език, имаше поляни изпълнени с дъхава трева, билки и потни простаци, имаше и тук-таме по някое спускане, за цвят и красота. Едно от тях ни заведе по пътеката към крепостта „Кривус". Е, като крива спица не мога да пропусна такава дестинация. Пътечката до Арда... к'во да кажа за нея. Прекрасна, може би ще е добра дума. Макар и повече може. Е, разбира се, водеше до река, а това, разбира се, си е повод за баня. А'ре още катерене, тук-таме чешмичка, село „Долна Сполука" и хоп – я! Лагер! Беше един кошер. Изпълнен със смях, палатки, колелета и колелари. Банята беше една селска чешма, която беше превзета от самодиви и самодиваци, желаещи да смъкнат черупката от пот и прах, а контетата като мен – да изперат и блузата, с която карат. За пръв път се осмелих да спя на открито, само в спален чувал и въобще не съжалих. Усещането, да лежиш, да слушаш щурите песни в лагера и да гледаш безбройните звезди по небето е неописуемо. А като станах в малките часове да източа бирата от цистерната – лека мараня беше покрила поляната и луната грееше ярко в безоблачното небе. Картината беше магическа. Леговището ми, една падинка, в последствие се оказа, че няколко човека са я ползвали по малка нужда и само гръмовното ми хъркане ме е спасило от нелепи инциденти. Е, до осмия ден един виден габровски чешит ме бъзикаше, че „някой така се напил, че паднал в рова и заспал там".

Втория ден знаех, че ще е тежък. С врачанските пустиняци станахме по-рано и в 7:30 вече кретахме нагоре. Предпочитахме голямото катерене да ни е рано и по хладно. Хладно ли казах? В 8 часа слънцето вече прежуряше безмилостно и аз се киснех в собствената си пот. В самото село ни настигна сенсей Атанака и първата група и от там продължихме заедно. А какво ни чакаше само... билото, отиващо към връх Бездивен – голо, камениста пътека, виеща се през свалчища, камънак и поляни, откриващо страхотна панорама и откриващо нас самите на безмилостното Слънце. Всяко дълбоко вдишване изпълваше дробовете с чист планински въздух, силно ухаещ на мащерка. Безспирни простотии от хората наоколо съпътстваше бавното ни кретане. Усещайки жестокия пек в ранния предиобед се чудех какво ли ще им е на по-бавните, които това щяха да го изкачват следобеда. До върха се качихме(катерихме) пеш. Не минахме без храсталясване – пътеката я проправихме ние. Овчаря, който опъти наката беше много учуден „че к'во има на тоя връх"?! Наката, разбира се, взе и колелото си. Не мислех, че след това било би имало по-красиви гледки, но грешах! Родопите, разстлани, като на географска карта се виждаха надлъж и нашир. Мънички села, селца и махали, разсипани по склоновете. Искрящи ивици от язовир Кърждали ни напомяха къде чак ще стигнем. Срещнахме и туристи там, беше интересна среща. Единия от двамата чешити срещнахме и в добавката. Е, след толкова катерене – редно е да има и спускане. И то какво. КамънЯк, баце! Емо, хвърчеше като феята на камъните отпред, ширнал една усмивка, грозяща да му разцепи физиономията на две. На мен пътеката определено ми беше по-трудна, но не мога да си изкривя душата и да кажа, че не беше страхотна! Е да, ама не! Който не знае какво е „родопско равно" - това е безспирна поредица от качвания и спускания. Аааайде вземи още два върха, е, не до горе, но ги подсичахме. Разбира се – открити пътеки. При едно от малкото влизания в редките горички аз спрях и изисках пауза. Слънцето здраво ме беше хванало в ранния следобед и бях тотален гипс. Като попрезаредих батериите продължихме с десерта – спускане. Е на таз' камениста пътека си свърших няколко пъти в гащите от кеф! Е, пропускам момента, в който забих корем в кормилото и се изплющях по лице и колелото ме яхна, защото се отървах без никакви следи. От там – язовирен бряг, дебела сянка и леденостуден айрян, продаван от местен жител. Никога не съм осъзнавал колко обичам айрян! Самия язовир го пресякохме с моторизиран понтон (колелетата) и лодка (колоидиотите). От там – още „родопско равно", нагоре, надоле, нагоре, надоле, оказа се, че положението с лагера и съпътстващия транспорт е неясен и седяхме и чакахме. Аз, като един сисадмински изследовател намерих локалната мрежа, видях един суич... добре де, няколко маркуча, носещи вода към селото/нивите наблизо, намерих снадки, които прекъснахме и няколко голи самодивака си организирахме Родопска баня. Е, не е като да не мина половината група плюс няколко коли, докато се хигиенизирахме, ама заедно с дрехите, бяхме зарязали и задръжките. Междувременно и лагера беше ясен - между две, съединяващи се реки, още на първата топнах мъдури в тинесто вирче, в последствие откриха друг вир, в който имаше каменно корито – перфектното родопско джакузи. Да полегнеш в каменна вана, да оставиш водата да облива раменете ти – е няма такъв кеф! Особено след такъв ден. Оргазмизаторите (организатори на каране, причиняващо оргазми) бяха уредили и пъстърва за всеки участник. Е, ужасна беше! Не съм много по рибата, ама в такива дни всяка хапка ти се услажда, всяка консерва е деликатес. К'во да кажем за нещо, което наистина е деликатес? Да споменавам ли какво е Камбата, грабнал китара? Не, няма. Това трябва да се види и чуе със собствените уши.

Третия ден започна силно – стръмно, стръмно, стръмно (споменах ли стръмно) катерене, след което стигнахме до селски хоремаг. Не е нужно да обяснявам, че половината група беше там? И ние спряхме (отново бях в компанията на врачанските пустиняци). От там нататък продължи катерене по асфалт. Да, тоталното доказателство, че планинското колоездене е 95% психика. Когато не гледаш на катеренето като на някаква непосилна тегоба, която искаш час по-скоро да свърши – денят не е толкова мрачен. Този – беше чудесен. Разнообразието беше огромно. Майката природа беше милостива към нас и времето беше облачно, бяха ни спестени палещите слънчеви лъчи. Стигнахме до обещаната част от перпендикулярното равно – деретата. Деретата представляваха чудесни игриви пътечки с всичко, което можеш да си пожелаеш надолу – камънак, серпентинки, тук-таме някой срамежлив корен и края – в рекичка. Е, разбира се, след всичко това трябваше това и да си го изкатерим, ама след такова спускане човек обикновено е енергизиран. Там някъде заваля. Доста добре ни дошъл дъждец. Няколко такива дерета прекосихме. Изкатерихме и до едно уникално (и май изоставено селце). Всичко, всичко в него беше каменен зид. „Улиците" бяха опасани с каменни огради. Камък върху камък, редени със стоическо търпение от незнайни и вероятно отдавна умрели майстори. Баси, дори плевните бяха строени така. Едва ли имаше някой в групата, който да не беше поразен от това село. Че то главната му улица беше технична и камениста пътека! Спускаща се между каменните зидове. Е това беше дилема – да се наслаждаваш на гледките в околността, да се дивиш на красивите зидове... или да фучиш като Фитипалди по главната улица...

Последва кратко спускане и по асфалт, на което се зачудих дали да не потърсим усмирителна риза за Емо – като взе пак да се вдъхновява, как с шосейката би го взел с 80, като взе да се вълнува, само пяна не му излезна. Е, разбира се, след спускането имаше и бая качване. На една чешмичка намерихме камък, на който с боя беше написано „Зор". Всеки се снима с него. Село, каменист и костенурист черен път, след който беше лагера. Черния път, взе свидна жертва – нашия мил другар Костанев падна доста неприятно и се наложи транспортирането му до болница. След като го позакърпиха ни го върнаха почти като нов. Диване... Лагера ни беше полянка до рекичка – е, там разбира се всички се изкъпаха. Предвид облачното време и валежите през деня реших да не рискувам и разпънах палатката. Съжалих, не капна капка (изключае росата) през нощта.

Четвъртия ден започна влажно. Мокра от роса поляна, влажна палатка, мокър отвън и отвътре найлон. Продължи сухо, асфалтово с лек прашоляк и тук-таме по някой веригокъсащ камънак. И по типично перпендикулярски – стръмното катерене изведнъж стана по-стръмно. Моя дух вече бе кален, изкривен, изпотен, но непоклатим. Кретах си спокойно нагоре, въртейки бавно и методично, по вече изпипания ритъм, спокоен, без поглед в бъдещето, потънал в перпендикулярното безвремие. „И този баир ще свърши, ще дойде и друг, и пак ще въртя и въртя, и въртя..." Въртях кротко след кривия адаш, без да мисля за нищо, просто въртя. От този унес ме откъсна Емо – препотен и с див блясък в очите, префучавайки покрай мен нагоре извика „Елеее, баце, баси якия баир!". С изненада открих, че баира и на мен ми харесва. За малко да стане сакатлък, че дивия врачански музевир префуча покрай мен с такава скорост, че се зачудих дали аз самия неусетно не съм спрял. След стръмното катерене дойде и стръмно бутане към крепостта Устра. Стръмните склонове бяха компенсирани с бодливи и заядливи трънки и местенца, на които да се чудиш – в копривата ли да се гмурнеш, или в шиТките. Там някъде засякохме и Наката, който тамън се връщаше, това ме учуди – уж тръгнахме късно. Разбира се – беше си занесъл колелото до самата крепост. Е, достигнахме и до крепостта. На един скален зъб, паметник на едно отминало и забравено време седяха останките от някогашната крепост. Страшно запазени. Там, отново душата ми беше претоварена с изживявания. Спокойствието от това диво място и дивно, неописуемата панорама, и древните камъни, зад които не знаеш дали няма да видиш часовия, облечен в своята ризница да оглежда с орлов поглед безбрежните родопски склонове наоколо... Боже, кой го беше строил всичкото това?! Какви хора са били?! Доста време загубихме там. Достатъчно, за да можем на връщане да засечем метлата, в лицето на Митака, който предишния ден беше преструктуриран от метла в тояга. Той ни предупреди да не бързаме, защото карането не е толкова дълго, а лагера – разположен на гол склон. Този съвет много хора приехме присърце. С врачанските пустиняци намерихме една полянка, която ни даде подслон и сянка и отдрямахме доста време там. Каране, сред селската действителност – там пасат крави, самотно магаре се дере като grind core вокалист някъде в далечината, старите жители на тези места продължаваха с безконечния си мравешки къртовски труд по полята. След толкова мързел и почивка дойде катерене, което малко ме озори, но сериозния стимул, в лицето на палещото слънце ми даде сили да се изстрелям нагоре и да дочакам спътниците си на сянка. Е, от тук почнаха големите препятствия – селските кръчми. Като скакалци, нашата група беше опустошила няколко. Съдържателите им, видели се в чудо започнаха да търсят нови източници на провизии. Денят ни сблъска с три или четири такива повода за мързел. Имаше и една пътечка, където каления ми дух малко се поокаля и пропука. То стръмно, стръмно, ама... Нака?! Крепя се аз, крепя се едвам едвам по стръмния ронлив терен, опитвам се да не свърша в дерето на кълбета, пот се лее по изтерзаната ми муцуна, а някъде там, долу, в края на това „мъчение" чух щастливите писъци на Емо. Е те туй ми дойде в повече! Остатъка го досурках пеш, подмятайки колелото като досаден предмет. Разбира се, на тези ми ексцесии не се размина без свидетели. Мрачен и кисел, откопчах протектори, захвърлих ги без ред около колелото и топнах голям гъз и малък х...ъс във близкото вирче. Беше леко тинесто, мътно, пълно със СКА-калци, ама беше вода, която отми потта и лошото ми настроение. От там продължи едно дълго чернопътно катерене, където част от маркировката се беше преместила по колците на доматите на близките насаждения, та трябваше да се правя на следотърсач, за да намирам пътя. Срещнах най-сериозното препятствие – неустоима селска кръчма, налазена от стадо перпендикуляри. Е, и там отиде нЕкой-друг час. Там си позволих да пия бира, принципно се старая да я отбягвам по време на каране, че ставам мързелив, тежък и некоординиран. Та след някоя-друга бира (за някои хора бройката бири за деня беше двуцифрена) към лагера. Лагера... бяха два лагера – две прясно окосени ливади, изпълнени с диваци. Там се роди легендата за хамстеровото тиксо. Там разбрах, че хора могат да се смеят и по-идиотски от мен. Вечерта почувствах умора. Натрупана умора. Разума шептеше, че би било пресилено да остана за другите три дена от карането.

Петия ден започна преобладаващо. Вместо петли – събуди ни енергична родопска бабичка, която дигна луд скандал, задето няколко залюхани перпендикуляри бяха разпънали палатката си върху неокосената ливада. Жената имаше пълното право да недоволства, все пак ограда делеше нейната ливада от окосената, на която лагерувахме. Хората бяха възхитени от енергията й. След като конфликта беше потушен, беше време за финалната снимка. Да, аз съм ония, на четвъртия ред, петнайстия от ляво на дясно. Майтапа настрана, ако бройката продължи да нараства, след някоя-друга година ще трябва снимките да се наслагват дигитално, за да може изображението да събере всички участници.

Продължихме да караме по терени разни, горички разнообразни. Още на първото катерене ми се отвори такъв глад за каране, такова желание да въртя, да прекосявам, да продължа да пия на екс преживявания, които тази ортогонална вселена ни даваше, че съмнението, дали да остана за добавката се стопи като слоя мазнини, с който дойдох в Ардино.

Лепнах се да карам със основната групичка от кривите – Владовци и Ивовци, може би за да си докажа, че мога да карам с кривото темпо, може би заради компанията им. А може би заради двете. Да, темпото им не ми беше непосилно, напротив – приятно. Имаше такива спускания, че... едва ли има снимки от тях, защото надали някой би жертвал карането, за да спре да снима. Даааа.... пътечките бяха чудесни. Компанията също. Качихме се до Орловите Скали, като двамата с Владо (Русев) решихме да не се спираме само с подножието им, а и самите скали. С малка помощ на зрителите (още малко, а там ти е стъпката, леко в ляво сега), която не съм сигурен дали наистина ми беше толкова от помощ, колкото малко спокойствие, дори успях и да слезна. Владо, като тренирана маймуна не сподели моите мъки. Та така, малко по малко стигхнахме и до най-тъжната част от една перпендикулярна вселена – края й. Ардино не беше подготвен за нашествието на стотина гладни, жадни перпендикуляри и се наложи да се разделим в няколко заведения, което направи сбогуването малко по-трудно. Но аз не страдах, знаех, че края на карането е просто едно начало – оставаха още три дни...

 

Хората, които срещахме по тези земи бяха обикновено на възраст около седемдесетте години и ужасно корави. Искрено се удивлявах и възхищавах на тези здрави и жилави като корени хора. Първия ден си спомням, как ококорен гледах една огромна бала сено, от долната страна на която стърчаха два крака и кретаща бавно по склона. С тъмни от палещото слънце лица и светли от чистота души, тези хора бяха добри и сърдечни. Да, един националист сигурно би страдал, би се ядосвал, че по тези земи се чува основно турска реч, че по тези земи исляма е основна религия, че имаше места, където българския език им беше проблем на местните, но това е просто шувинизъм. За мен тази част от родопите е земя, изпълнена с отрудени и добри хора.

Тази вселена, този отрязък от действителността, в който влизаме наистина е перпендикулярен. Наистина е напряко на всичко останало. Излизаме от пространствено-времевия континуум и изпадаме в една зелена, планинска нирвана. Дните се смесваха, датите изчезваха. Единствената хронология, която спазвах беше кой ден сме. Знаех, втори, трети ден – тежки. Знаех, че трябва да съм стегнат, да не се разкисвам в прекомерни почивки, че за да мога да се насладя на това изживяване – трябва и да положа малко усилия. Знаех, че четвърти ден ще е айляк, знаех, че петия ще е предимно нанадолен. Знаех, че ще им се насладя изцяло.

Тези дни бяха толкова изпълнени с емоции, радост, смях, усмихнати хора, позитивизъм и изживявания, че не можех да повярвам, че са само осем. Имах чувството, че съм изкарал месец, един живот в тези места. А душата все още е там, броди по изпечените от слънцето родопски била, топи се в студените планински потоци, вдишва дълбоко опияняващия аромат на планинските билки, изтръсква се от сутрешната роса, мие се, пие ледената вода от безбройните чешми.... Трудно, колко трудно беше да се върне човек в цивилизацията, да пренастрои ценностната си система за да може отново неща, като работа, като ежедневие да имат някаква стойност, някакво значение...

Edited by Antares

Share this post


Link to post
Share on other sites

Не ми е творческо. Не ми е.
Не ми се спи. И глад не ме мори.
Жената делнично се тюхка - 
нали жена е...

А искам да опиша небесата
и цъфналата ябълка пред входа,
изсъхналия бор и суетнята
на мръсния софийски двор.

Ама не ми е творческо. Изобщо!
И даже леко ме мързи...

Share this post


Link to post
Share on other sites

Делене по български

 

Нека се научим да бъдем коректни в един от специалитетите на българина – деленето. Не, не клетъчното, а разделянето.

На първо място – трябва стриктно да се разделим от чужденците. Да де, и те уж се водят homo sapiens, но ние сме по-homo sapiens. Всички знаят, че българите сме по-красиви, по-умни, по-способни, жените ни са най-красивите. Превъзхождаме целия свят по всичко и останалия свят, изгарящ от завист си е поставил за цел да ни пречи да покажем на целия свят, че сме най-великите. Та така, гадни шибани чужденци! Да се знае!
Расовата принадлежност също е важна! Дори и да се опитва да те убеди, че е с българско гражданство, че е роден и израстнал в България – ако е с различен цвят на кожата, ако не е бял, ако е с арменско, грузинско име – той не трябва да се бърка с българин, недай си боже турчин или циганин – той трябва да се презира! Довлекли са се в българия само и само да ти отнемат работното място, да крадат и да убиват! Трябва даже да има комисия, която още на летището, още на границата да ги връща! Как така ще се възползват от богатствата на нашата прекрасна държава!?
На второ място – трябва да има ясно разделение между хората от различните населени места! Тряба да се знае, че всички, които не са от твоя град са селяни. Да, селянин е интересен термин, който ще анализирам друг път. Сега се учим да сме коректни в деленето. Трябва да се знае, че софиянците са най-големите селяни, софия е най-голямото село, освен, разбира се, ако не си от София. Тогава останалите са прости провинциални селяни. Да се знае! Разбира се, че трябва да се разделим от хората от другите градове! Понеже различните селяни са подли и понякога коварно сменят градът, в който живеят – това не трябва да ви обърква. Щом веднъж е бил част от даден град – той си е остава част от него. Ако пък е живял в повече от един град – дори и някой от тези да е твоят собствен – на него трябва да се гледа с презрение. К'во прави в твоя град?!
Разделихме се от останалите тъпи селяни. Време е да се разделим и от хората от нашия град. Да приемем, че сме в София, така или иначе половин България е в София. Трябва ясно и стриктно да се знаят границите на кварталите. Задължително трябва да се гледа с презрение на хората от останалите квартали! Дори и в ранна 40 годишна възраст да напусне едностайния апартапамент на родителите си в Люлин – той завинаги си остава с клеймото на Люлинец! Така де, Люлин е построен, за да се види, че и на запад хората живеят зле. Същото, разбира се, важи и за всички останали квартали, освен твоя.
Но защо да се ограничаваме само по квартали. Виж ги тия тъпанари от 75-ти блок. Как така ще си простират грозните гащи точно срещу терасата ти! А оная мутра, дето кара чисто нова Хонда – колко ли хора е ограбил, за да има толкова пари! Задължително трябва да му се напомни, че не е от голямото добро утро, като му се нарежат гумите, ако си позволи да паркира на улицата между двата блока! Разбира се, че тротоара, както и самата улица принадлежи на твоя блок!
Тъпанарите от съседния вход също не трябва да се пропускат! Те не са хора! К'во си мислят, че могат да си паркират колите на общия паркинг?! Че той си е наш – ако някой си позволи да паркира колата си на мястото, дето баща ти си паркира ладата от 30 години – трябва да бъде наказан минимум с надраскване на колата с ключ.
Също много ясно трябва да се разграничават и хората от различните футболни отбори! Дори и да е от твоя квартал, блок, вход – ако е от грешния отбор задължително трябва да бъде мразен и ако го хванете с агитката – да го спукате от бой. Да не обърква факта, че се държи привидно приятелски и учтиво – и той задължително би направил същото с теб, така че боя е превантивна мярка.
Никаква толерантност не бива да има и към хората, подкрепящи грешната партия! Дори и на миналите избори ти да си гласувал за тях – ако сега не си за тях – те са грешната партия. Не трябва да се общува с тях, трябва да се презират и мразят.
И така, ако спазвахте всичките изброени правила – вече сте направили голяма крачка напред към превръщането в истински българин! Ако намерите още неща, с които да се разграничите от останалите – носи бонус точки! Добре дошли в българското общество! Само внимавайте от кой град, квартал, блок, вход, отбор и партия сте!

Share this post


Link to post
Share on other sites
Избива ме на творчески вандализъм;

утре с темперна боичка ще напиша на флага;

видях Бог - купуваше в кварталния бира;

няма да забравя да продам душата си;

за постмодернизма и красотата наоколо.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Седя си тук, плача и пиша...
 

Прости ми майко
 
Прости ми Майко, че живея в лошо време,
прости ми, че имам само спомени за твойто бреме...
И че не знам останаха ли други ХОРА, 
да плачат за тебе без умора...
Прости ми, че не мога да се върна,
дедите свои да прегърна...
Прости ми, че само плача,
а ме карат да се усмихвам на палача. 
Прости ми, че на дядо пушката ръждясва, 
вместо набезите срещу нас да смазва...
Прости ми мила майко, 
че не мога наште герои да отмъстя, 
а само спомням как гният във пръстта. 
Пръст нявга наша, с кръв поена,
днес забравена, неоценена... 
Прости ми, че само плача за царете,
от които треперяха враговете. 
Прости ми майко свята!
Мога само да се опитвам да науча сега децата...
Колко, Майко, си любима,
колко да обичат твоята земя неповторима...
Как да тачат своите деди
и да ПОМНЯТ какво тук било е преди...
Прости на грешните наследници, 
че не помнят твоите просторни граници...
Прости ми, Майко моя незаменима,
прости на моята душа ранима... 

Share this post


Link to post
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Reply to this topic...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Loading...

×
×
  • Create New...