Jump to content
BulForum.com

TritiBla-Bla

  • entries
    9
  • comments
    49
  • views
    1294

Любовната тактика на един лебед (част четвърта)

Sign in to follow this  
Triti

36 views

(част четвърта)

 

Любовната тактика на един лебед

 

Ако човек е твърде амбициран да живее живота си както повелява неговата вътрешна нужда и реши да пренебрегне напълно обществените порядки, по някое време той се изолира в свой микросвят, където макар и доволен от постигнатото, той обикновено остава самотен и неразбран.

Другарче по интереси е нещото, което всяка жива душа търси. И понякога уморена от търсенето, същата тази душа, е склонна на някои компромиси, с единствената надежда да бъде интересно най-после. Да се свърши с отчуждението и отхвърлеността. А ако случайно зърнете такъв човек отстрани, неговите опити да бъде интересен в нова компания, могат да ви се сторят най-малкото инфантилни.

 

Матилда Терзиева е точно такъв човек – избрала целенасочено да живее съобразно собствените си разбирания за духовно и физическо равновесие. Стъпила здраво с единия крак в деветнадесети век, нейната същност имаше също така странно проявление в общуването – някак електронно изчистено. Мати не можеше да е сърдита, не можеше да е отегчена, не можеше да е огорчена. Злопаметност, мъст, злоба, омраза, жлъч, корист ѝ бяха чужди; при общуването с нея има един момент, който винаги ме е изумявал. Тя започва винаги всичко отначало. Неуморно. Колкото и зле да е завършил някой предишен наш разговор, колкото и тежко да съм я обидила, след ден - два всичко си беше сякаш не се е случвало нищо лошо.

 

В началото на познанството ни си въобразявах, че тя притежава някакво невъобразимо смирение, за да успее толкова бързо и лесно да ми прости тежките думи. Но след време разбрах, че тя изобщо не е имала какво да прощава. Елементът на прошката, предполага осъзнаване на чуждата грешка и вина, а при нея вина не се класираше на никое стъпало. Любопитството и аналитичният ѝ ум все някак намираха невероятни обяснения и оправдания на категоричните ми постъпки. Аз не съм приятелката, която всяка жена може да изтърпи, въпреки че в моменти на умиление съм готова да дам всичко от себе си. Давам си сметка, че не ставам за утешителка на накърненото сърце на приятелката ми, не мога да стоя с часове на телефона и да изпитвам възторг, че приятелката ми споделя интимните си мисли, а най-много не умея да давам втори шансове на жени, които разчитат на този втори шанс. Моята приятелка жена, трябва да е наясно, че най-вероятно няма да ѝ отговарям на телефонните обаждания с месеци, няма да ходя с нея на шопинг, няма да ѝ се обадя за Коледа, ще забравя рождения ѝ ден, ще тествам чувството ѝ за хумор всеки път и най-вероятно на нея ще ѝ писне да ме търси. Колко жени има с такова търпение? Познавам една – Мати.

 

Както я оставях, така я намирах след месеци. Заринала се в проекти, които ми се струваха лишени от каквато и да е забавна част, вечно сама, все така ядяща треви и ужасно изглеждащи полезни храни и неизменната нейна абсурдна мода.

Един ден реших да я запозная с малко мои други приятели, с надеждата да намери сред тях сродна душа, някой, с когото да не бъде толкова самотна.

 

Мати много харесва мъжете. Тя е от онзи тип момичета, които при вида на стегнат мъжки задник, са способни да олигавят масата. Малкото пъти, когато сме излизали с нея някъде двете, не можех да не забележа какви погледи хвърля на случайните минувачи; дори по някои беше склонна да се спре и да гледа дълго след тях, преглъщайки обилни количества слюнка.

Странното беше, че после не ги обсъждаше, както гласи неписаното женско правило. Повечето ми други приятелки биха се спуснали в детайлно обсъждане с часове на някой тип, но не и Мати. Тя се държеше като след внезапен рестарт, без опция за възстановяване на предишната сесия. Липсва дори каквото и да е: „Видя ли го този?!" или поне „Ох, спря ми сърцето!". Тя просто продължава темата откъдето я е прекъснал неочакваният минувач.

 

- Мати, ти имала ли си някога гадже? – Я запитах веднъж неочаквано, след като я бях чакала няколко минути да оглежда поредния стегнат мъжки задник.

- Защо питаш? – ми отговори лаконично тя с въпрос.

 

Разбрах, че не иска да я питам изобщо такива неща, но пък за мене това не е причина да си икономисам въпросите.

 

- Защото всеки път се заглеждаш по някой, все едно минава мистър свят.

- Ами… харесват ми и не мога да не ги огледам.

- Имала ли си гадже до сега? – продължих да бъда нахална аз.

- Имах един… - недовърши изречението си тя, но млъкна по такъв начин, че сякаш някой ѝ беше залепил устата току-що.

- Познавам ли го? – се направих на неразбала аз.

- Не мисля, че го познаваш.

- Как се казва?

- Милен. – с неохота и след кратко мълчание ми отговори тя.

- Какво стана с Милен? – издокарах дори жизнерадостни нотки в гласа си аз.

- Разделихме се. – изгледа ме лошо тя.

- Искаш ли да ми разкажеш? – Знаех, че не иска да ми разкаже, но да не ѝ го предложа ми се стори грубо.

- Не. Няма нищо за разказване.

 

И разговорът по темата приключи. Не бях по-осведомена от преди да го започнем, но и не се изненадвах, че е лаконична. Видях в погледа ѝ тогава за първи път досада и нещо отрицателно изобщо. Този поглед ми го каза красноречиво, че тя е отчаяно самотна и именно заради него реших да я запозная с моите приятели.

 

- Искаш ли да дойдеш на редовната ни сбирка с колеги и приятели, Мати? – ѝ го предложих двадесетина минути след като бяхме приключили темата за загадъчния Милен.

- Разбира се! – оживи се тя веднага – Кога ще бъде?

- Всяка втора събота на месеца имаме принципна уговорка. – осведомих я аз и продължих – Идната събота се пада, ако искаш заповядай, у дома ще бъде.

- Нещо трябва ли да донеса? – ми зададе тя неизменния въпрос, а на мен ми стана смешно. Винаги ме питаха дали нещо трябва да носят и какво точно, независимо къде се събирахме, все аз го играех координатор и на никого не му пукаше, че се оплаквам непрекъснато от тази си участ.

- Ами… - започнах да се замислям вече какво ще си сглобим като вечеря – Най-добре е да донесеш някаква вкусна торта. Но не се чуди как да я правиш, готова я купи.

- Чудесно! – зарадва се тя видимо и дори пропусна няколко минувача с потенциално интересни задници. – Знаеш ли в колко часа да дойда?

- Обикновено се събираме към 7 – 8 вечерта, но ако ти е скучно, можеш и по-рано да дойдеш, ще се прибера към 5.

- Ох… нямам търпение… – занарежда тя и за първи път видях у нея така изказана радост.

 

Заподозрях, че е очаквала този момент отдавна. Тя знаеше каква внушителна група приятели имам още от брат си, а и мене ме питаше за тях на няколко пъти. А тази група приятели наистина беше създадена утопично. С идеята да празнуваме заедно всички празници, да се виждаме редовно, да си помагаме. Всеки член на тази групичка беше внимателно избиран и облъчван в общата утопия на групата, следствие което се познавахме добре, дори семействата си познаваме. На сбирките ни цареше искреност и близост, каквито трудно се постигат. По празниците правехме обикновено сбирки за по няколко дни някъде на непознато място и редовно се прибирахме омаломощени от смях. Лятно време правим заедно задължителната обща почивка и изобщо с тази компания си градим взаимно спомени, при това съвсем утопични.

На ежемесечното ни задължително събиране, което обикновено всеки от нас чакаше и беше свикнал, имахме навиците да разказваме какво се е случило с всеки от нас. Тогава наставаше времето за идиотски майтапи и запомнящи се лафове, повечето останали нарицателни и до днес.

 

Настъпи уречената събота и преди да се напълни коридорът ми с обувки, Мати разцепи минутата, идвайки точно в 19ч. Отваряйки ѝ външната врата, се усетих сгафила веднага, защото не бях я предупредила, че облеклото има значение в този един първи момент на сблъсък с глутницата ми приятели. Мати изглеждаше по начин, който дори в немите филми би могъл да мине за прекален. Беше облякла рокля в дързък десен – бяла с тук – там големи червени рози, а където нямаше рози, имаше по едно голямо зелено листо. Роклята беше разкроена след талията и покриваше прасците ѝ до средата, а нагоре беше леко спортен вид, с къс ръкав и деколте като на прилежен мормон. Роклята беше видимо правена по поръчка, защото не си обяснявам какъв дизайнер би си позволил такова разположение на цветния мотив – разположението на големите листа и рози сякаш беше нарочно съобразено - по едно голямо листо на всяка от гърдите ѝ, а на мястото, където би трябвало да е чаталът ѝ, стоеше голяма цъфнала роза. Само роклята ѝ беше напълно достатъчна, че да ме майтапят докато съм жива, но Мати изглежда намираше облеклото си за недостатъчно набиващо се на очи и затова го беше подчертала. Шапка с голяма периферия и същата розена – листена идея закриваше половината ѝ лице, а на ръцете ѝ се мъдреха плетени на една кука ръкавици в цвят слонова кост, достигащи малко над китката. Косата ѝ все такъв неопределен цвят, беше оставена на произвола на съдбата; гримът ѝ се състоеше от дебел слой фон и пудра върху него, а на устните си беше намазала почти бяло перлено червило. Можеше да се каже, че половината лице, което се виждаше под шапката изглеждаше като на недовършен с макиажа покойник.

 

Очаквах, че ще дойде нагласена, но не очаквах, че може да дойде чак толкова нагласена. Не, че не бях разказвала за нея на приятелите ми, напротив; но познавайки ги добре, си давах сметка, че цяла вечер ще се хилят като изтървани. Не исках да я обидят, но пък и разбирах, че няма как да успеят цяла вечер да сподавят идиотския си кикот по темата, затова след като я поканих мило и гостоприемно, реших да опитам да я убедя да се раздели поне с шапката и ръкавиците; а червилото се надявах да го изяде със салатата.

 

- Мати, искаш ли да оставиш шапката и ръкавиците си в спалнята?

- В никакъв случай, Аня! – се скандализира тя - Днес цял ден се опитвам да изглеждам безупречно, а без шапката изглеждам много неуверено.

 

„И таз добра!" си казах аз и се опитах да си представя какво ли ще бъде когато тя се усеща уверено. Можеше да се каже, че подушвах озона на задаващата се буря, но и разбрах, че няма как да я накарам да се лиши от аксесоарите си.

Час по-късно наидваха всичките приятели и още с влизането си, повечето от тях заставаха в лек ступор на вратата, опитвайки се да си внушат, че не са объркали апартамента. Моралес – един от тях – за една бройка да „откърши" по стълбите от стрес.

 

Не знам дали сте виждали как изглеждат мъже, в присъствието на такава персона и се опасявам да не пренаситя впечатленията ви от следващото описание, но аз бях изненадана в много аспекти. Приятелите ми, след първия шок от гледката, се окопитваха сравнително бързо. Мати се беше и без това разположила на много челно място - около двете големи маси, така че да вижда още от вратата кой влиза и да може своевременно да го абстрахира. Повечето от тях се опитваха всячески да гледат в друга посока, дори когато се запознаваха с нея. Действие, което по-късно им излезе през носа, защото Мати възприе опита им за тактичност като вид срамуване. След запознанството си, гледаха така да се наместят, че да са възможно най-далеч от нея, а всички без изключение намериха начин и поглед да ме попитат: „Аня, това нещо какво е?!" или „Пак някоя луда си домъкнала, а?!" Очакванията ми, че ще я подиграват изобщо не се оправдаха, защото нито един от тях не посмя дори да погледне в тази посока близките два часа. По поведението им долавях разочарование и леко притеснение, че нещото с тази рокля и шапка всеки момент може да реагира всякак. Говореха си предимно по между си и някак обичайното общо обсъждане на казуси беше немислимо в този момент. Затова реших да разчупя леда, след като се уверих, че алкохолът е уталожил първоначалния шок и да им разкажа една история, която ми се беше случила през изминалия месец.

 

Разказвах им за една друга позната – Александра, която имаше съдбата да живее и отглежда болната си баба. Последната беше склонна на отмъщения и някак писнало ѝ да лежи на легло, мразеща целия свят, а и неприлично цинична за жена на тази възраст. Александра вечно се оплакваше от баба си и ме молеше да ѝ оставя упойка, с която да реже ноктите на баба си. А когато я отказвах с думите: „Не ти трябва упойка, за да режеш ноктите на баба си!", Алекс ми отговори: „Упойката не е за нея, а за мен!"

Бабата беше и доста опърничава, решила беше, че трябва да се храни с това, което Иван Звездев бил приготвял и се чудеше как да накара Александра да ѝ сервира исканата вечеря. А когато не получаваше очакваното си меню, бабата имала навика да си пие урината. Което действие вече вбесяваше Алекс и се стигало до реплики от рода на: „От утре ще вечеряш само с Иван Звездев!", а бабата отговаряла: „Че аз да не изпивам по цяла чаша, я?!"

Докато разказвах историята с Алекс и баба ѝ, всички се смеехме, а на момента с пиенето на урината вече се появиха специфичните „Ухааа!" „Ибреее" и прочее междуметия.

 

- Наистина ли си е пила урината? – След като свърших историята ме попита един образ.

- Да! Гледала в някакъв сутрешен блок някакъв лечител с уринотерапия, който обещавал, че всичко се лекува по този начин. – отговорих усмихнато на образа.

- Бахти! – беше възклицанието, което преобладаваше.

- Че то не е много, ако не е цяла чаша! – подкара една скица.

- То половин чаша мога и аз! – се обади друг.

 

И докато се хилехме и всеки разработваше варианти на тема „една чаша урина, моля?", от челното място на Мати се разнесе уверен глас:

 

- Права е била бабата!

 

Всички се обърнахме в посоката на гласа и съзряхме Мати вдигнала гордо глава, с блеснали прозрачно-сини очи да продължава:

 

- Аз се лекувах с уринотерапия осем месеца!

 

Настана неловко мълчание. С нож да го режеш.

 

- Какво ще рече че се лекуваш с уронотерапия? – се престраши един бивш колега след секунди.

- Ами пиех си урината в продължение на осем месеца! – уточни Мати, без всякакво колебание.

 

Стана ми толкова смешно, че не можех да го спра. От очите ми бликнаха сълзи, докато се стараех да се успокоя. Но и виждах как всичките ми приятели плачат по същата причина, а по-неспособните да проявят самообладание започнаха да излизат на посоки. Кой в банята, кой през външната врата, кой в спалнята, кухнята… и след като напуснеха прага на хола ми, се разнасяше гърлен истеричен смях.

Бившият колега, както винаги запази възможно най-много присъствие на духа и макар че очите му бяха насълзени, опита да довърши разговора си.

 

- Колко… урина… се пие при уринолечение? – опита да формулира въпрос той, с пресекващ глас и а-ха, а-ха да избухне в смях.

- Ами цялата! – невъзмутимо и без грам колебание отговори Мати.

 

И вече истерията беше невъзможна да бъде възпряна. Сигурно не съм способна да я опиша детайлно, защото не внимавах особено и аз в ситуацията. Видях само, че имаше паднали на пода от смях, такива, дето си бършат сълзите с каквото им попадне – салфетки, ръкави на фланелки, покривката, дрехите на другарчето; имаше задавени, имаше тежко погнусени, имаше хора под масата дори. А Мати ни гледаше с интерес като на дете с мечта да стане антрополог, в зоопарка пред клетката на маймуните; леко усмихната и видимо доволна от постигнатото натръшкване на всички ни. При това с един удар или поне удар и половина.

След двадесетина минути истеричен смях, вече с болки в корема, започнахме да се поукротяваме, когато Мати невъзмутимо реши да ни довърши с думите:

 

- Всеки мъж от вас тук ми харесва… - направи пауза тя и ги погледна един по един, а после продължи – А аз си търся сериозно гадже!

Sign in to follow this  


3 Comments


Recommended Comments

...Следва удар по чинелите и оркестърът свири туш...

Браво, готино е много и се е получило по-доре от третата част... :))

Share this comment


Link to comment

Малко си преекспонирала описанието на смеха ама става. А иначе нали казваш в първата част, че Мати по принцип била красавица, пък на никой мъж не му хваща окото. Вярно, че е особен характер, ама на много мъже не им пука за характера, кога имат нещо апетитно пред очите си.

Share this comment


Link to comment

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Add a comment...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Loading...
×
×
  • Create New...